Триумфът на сукубата

— Не си сгафила. Но чух колко често ти се е налагало да работиш извънредно наред с… всичко останало. Пейдж ще дойде другата седмица и тогава ще седнем и ще поговорим. — Изведнъж забеляза нещо. — Това на касата Гарет Фостър ли е?

Прибрах се без желание. Не беше лесно да изоставя рожбата си. Още се чувствах на върха и леко замаяна, сякаш чист адреналин течеше през вените ми. Не можех просто да се прибера. Трябваше да направя нещо. Да планирам нещо. Да действам. Няколко мъже ме загледаха, докато се разминавахме, и аз им се усмихнах провокативно — единият за малко щеше да падне в кофа за боклук. Може би имаше и други начини да ангажирам времето си тази вечер.

Телефонът ми иззвъня и вдигнах, без да се замисля. Беше Бастиен.

— По дяволите. Забравих, че трябва да проверявам кой ми звъни. Все още не говоря с теб.

— Не затваряй. Трябва да поговорим.

— Не, казах ти…

— Фльор, аз тръгвам.

Долових напрежение и умора в гласа му. Не искаше да каже, че просто ще излиза тази вечер. Еуфорията ми леко избледня.

— Тръгваш си от Сиатъл?

— Да.

— Защо?

— Защото с Дана няма да се получи нищо. И двамата го знаем.

Вече бях пред сградата на апартамента си и гледах в нищото; чаках амброзията да ми даде вдъхновение и да открия начин Бастиен най-накрая да се докопа до Дана. Тъй като нищо не се случи, реших да направя единственото, което можех.

— Веднага идвам.

Вратата беше отключена, когато пристигнах, и влязох вътре. „Мич“ стоеше в кухнята прегърбен, с гръб към мен и подпрял ръце върху плота. Отидох до него, прегърнах го през кръста и отпуснах глава на гърба му.

— Съжалявам — прошепнах.

— Аз също.

— Чрез готвенето не успя ли да опечеш нещата? — едва не се засмях на собствената си шега. Господи, тази амброзия беше върхът.

— Не. Но пък вече мога да правя разкошно крем брюле. Има в хладилника, ако искаш да опиташ — той въздъхна. — Но не, не се получи. Знаеше, че няма да стане, нали? — завъртя се и застана с лице към мен.

Погледнах встрани.

— Да. Но не исках да… Не знам. Може би се надявах. Надявах се да успееш.

Постояхме, без да говорим. Колкото и ядосана да бях, мразех да го гледам така. Разбит. Провален.

— Фльор, искам да ти се извиня за онази нощ…

— Не, ти не си…

— Първо ме изслушай — прекъсна ме той. — Трябва да ти кажа нещо. Нещо за Сет.

И точно тогава, както винаги, когато бях там, на вратата се звънна. Инкубът махна отегчено с ръка.

— Не отваряй.

— Може да е тя.

— Не ми пука. Не искам да я виждам.

Той беше песимист, но аз бях пила от храната на боговете. Чувствах се сякаш можех да направя всичко. Знаех, че мога да направя всичко. Увереността ми и хитростта ми нямаха граници. Бях създала нова традиция в „Емералд Сити“ само за няколко часа. Със сигурност щях да успея да открия някаквасветлина в тунела за Бастиен, ако имах възможност да говоря с Дана лице в лице.

— Все трябва да има начин — казах и се отправих към вратата. — Стани невидим. Искам да говоря с нея.

— Ако изобщо е тя — извика той след мен.

Но все пак беше тя.

— Табита — усмихна се Дана. — Помислих, че те видях да влизаш.

Отвърнах на усмивката й. Със заслепяваща усмивка. Повече нямаше да се държа срамежливо и идиотски в нейно присъствие. Не трябваше изобщо да се правя на нещо, което не съм, а и сега бях във възможно най-добрата си форма.

— Много се радвам, че се отби — казах й аз, топлина се процеждаше през всяка моя пора. Поканих я да влезе сякаш живеех в тази къща. Като се има предвид колко често се виждахме, съвсем спокойно можех и да живея там. — Моля те, влез. Да ти предложа нещо за пиене?

За пръв път хванах Дана неподготвена. Не бях онази Табита, която познаваше и не знаеше какво да прави.

Бастиен беше в кухнята, невидим, предизвикателно скръстил ръце на гърдите си. Намигнах му и се обърнах към Дана.

— Мич излезе за малко, ако ти трябва за нещо.

— О, няма проблем. Мога да… почакам…

Изглежда беше нервна, защото този път аз контролирах ситуацията. Налях и на двете ни студен чай и седнахме на масата. Подех разговор за това кой какво е правил и й разказах за невероятното благотворително събитие, на което съм била в една книжарница в центъра. Дана си възвърна самообладанието и отново стана спокойна и уравновесена. Ако се изключи тесногръдието й, жената можеше да води приличен разговор и ние си паснахме. Жалко, че не използваше интелигентността си за по-полезни неща, помислих си аз.

Докато говорехме за това-онова, решението на проблема с Дана ме осени — беше толкова очевидно. Не знам дали амброзията помогна, но не можех да повярвам колко слепи сме били. Как е възможно да не усетим какво й има? Що за експерти по съблазняването бяхме? Бастиен беше прав. Дана беше загубена кауза.

За него.

— Дана — прекъснах я аз по много нетипичен за Табита начин, — наистина се радвам, че дойде тази вечер, защото исках да те питам нещо.

Тя се задави с чая.

— Да?

Подпрях лакти на масата и облегнах брадичка на ръцете си, така че да я гледам право в очите.