Триумфът на сукубата

В шест часа сякаш се беше случило чудо. Обикновено автографи се раздаваха в кафенето на втория етаж. И днес там щеше да бъде сърцето на шоуто, но накарах да разчистят и останалата част от втория етаж. Наложи се да местим лавици и витрини, докато писателите говореха, но това нямаше значение. Хората искаха да чуят любимите си автори, не да се ровят в книгите.

А само колко хора дойдоха! Е. Дж. Патнъм и Лорелай Билиджън привлякоха съответно фенове на научната фантастика и на съвременните романи. Само това щеше да е повече от достатъчно, но рекламата ми беше докарала още хора. Беше претъпкано. Опитахме се да отворим колкото можем повече място като разместихме мебелите. Не помнех друг път тук да е имало толкова хора.

Патнъм и Билиджън бяха малко изненадани (отначало и недоволни), че изведнъж се озоваха на Изумруден литературен фест, вместо на обикновено раздаване на автографи. Прехвърлих вината за объркването и недоразумението на техните хора и им благодарих, че ще помогнат за благотворителната кауза. Напомних им, че това е добра възможност да привлекат вниманието на хора, които по принцип четат други жанрове и нито един от двамата не остана обиден… много. Всеки трябваше да чете десет минути от книгата си и петнайсет минути да отговаря на въпроси. Да, беше малко претупано за стандартно раздаване на автографи, но се получи добре и имаше достатъчно време всички писатели да отговарят на въпроси на феновете — тоест двамата предвидени плюс Сет, Мади и Абел. През цялото време се разиграваше томбола, а аз изпълнявах ролята на водещ, макар и да не помня какво толкова говорих.

— Не мога да повярвам, че постави Сет на заден план след Патнъм и Билиджън — отбеляза Анди по време на дискусията (само на тях двамата бяхме отделили специално внимание тази вечер). Той е по-голям и от двамата взети заедно.

— А и е изключително добър човек — отвърнах аз.

Сега, когато имах възможност да си отдъхна, не можех да спра да мисля за Сет. Имах чувството, че не бях виждала снизходителната му усмивка от векове. Всъщност никога не бях виждала тениската с надпис „Кептън енд Тенил“20, с която беше. Искаше ми се да изтичам при него, но се въздържах. От мое име Мади го беше помолила да участва. Това беше едно от нещата, които я помолих да свърши тази сутрин.

Говоренето приключи и накарах служителите да върнат почти всичко по местата. Оставихме само кафенето както беше и поставихме по една маса за всеки писател за раздаването на автографи. Дори не толкова известната Мади имаше почитатели. „Гласът на жените“ беше нещо като култ и май успя да спечели няколко нови фенове по време на дискусията.

Докато минавах покрай Сет, който говореше с един фен, улових погледа му и спрях. За момент и двамата се почувствахме неловко и дори амброзията не можа да ми помогне. Между нас стояха прекалено много нерешени проблеми.

— Благодаря — казах простичко. — Благодаря ти, че го правиш.

— Ами — каза той след малко, — познаваш ме. Досега не съм изпускал Изумруден литературен фест. И нямам намерение да изпускам в бъдеще.

Наближаваше време да затваряме, но нямаше вероятнст книжарницата скоро да се опразни; реших да не гоня хората, още имахме ужасно много работа. Точно тогава Уорън се появи.

Застана до мен и двамата заедно се загледахме в минаващите покрай нас.

— Защо — каза той след малко, — се чувствам като родител, който се е прибрал у дома и е хванал детето си тийнейджър да прави купон?

— Пейдж беше дублирала Билиджън и Патнъм. Стори ми се логично решение.

— И кога разбра, че ги е дублирала?

— Тази сутрин.

— Тази сутрин — повтори той. — Значи вместо да разместиш обзавеждането на първия етаж и просто да организираш успоредно раздаването на автографи, реши за по-малко от един ден да спретнеш звездно соаре с мащабна реклама и повече хора, отколкото може да побере книжарницата?

Премигнах. Леле. Това наистина беше много по-лесно решение.

— Всъщност това е фест. Не е соаре. И не забравяй, че е благотворително.

Уорън рязко обърна глава към мен.

— Ще дарим всички приходи?

— Само десет процента — успокоих го аз. — Но една жена от литературния проект остана толкова впечатлена, че иска да обсъдим съвместното ни участие в много по-големи събития за събиране на средства. Вероятно обаче ще стане чак следващата година. Разбира се през пролетта. Нали не искаме да засенчим следващия Изумруден литературен фест?

— Следващия?

— О, да. Вече е традиция.

Летях по гребена на вълната цяла вечер. Бях толкова нахъсана, че сигурно можех да спретна втори Изумруден фест още за утре сутринта. Изведнъж се сетих нещо.

— Хей, да не съм сгафила нещо?

Той потърка очи.

— Джорджина, ти си… — поклати глава. — Нямам думи. Не си сгафила. Определено не. Не сме имали толкова работа и по Коледа — и той ми отправи една от най-топлите си усмивки, спомен от времето, когато бяхме интимни. — Защо не се прибереш? Имаш нужда от почивка. Зениците ти са ужасно разширени.

— Гониш ли ме? Сигурен ли си, че не съм сгафила?