Тотален контрол

Направи си чай и импулсивно изтича нагоре по стълбите към банята. Погледна лицето си в огледалото. Малко по-пълно, отколкото по времето, когато се ожениха. Тя рязко свали нощницата и бельото си. Огледа се отпред, отстрани и после отзад с помощта на малко ръчно огледало, което трябваше да й покаже най-потискащата част от тялото й. Бременността й бе повлияла зле — коремът й се бе възстановил доста добре, но отзад определено не бе така стегната. А бяха ли провиснали гърдите й? Ханшът й изглеждаше малко по-широк от преди. Нормално след раждане. С неспокойни пръсти Сидни дръпна милиметъра излишна кожа под брадичката си и изведнъж се почувства потисната. Тялото на Джейсън все още беше здраво като стомана както по времето, когато бяха започнали да излизат заедно. Удивителната физика на мъжа й, приятният му вид и забележителната му интелигентност бяха наистина много привлекателен набор от качества и биха направили впечатление на всяка жена. Когато прокара пръст по брадичката си, Сидни изведнъж си даде сметка какво прави. Тя, висококвалифицираният и уважаван адвокат, се разглеждаше както се разглежда парче месо, както поколения мъже бяха разглеждали женското съсловие. Облече нощницата си. Все още беше привлекателна. Джейсън я обичаше. Беше отишъл в офиса си, за да работи, за да не изостане със задачите си. В кариерата си се развиваше бързо. Скоро мечтите им щяха да се сбъднат. Неговата — да има своя собствена фирма; нейната — да бъде пълноценна майка на Ейми и останалите деца, които щяха да имат. Ако на някого това звучи като плоска комедия от петдесетте, така да бъде, защото семейство Арчър искаше точно това. И тя вярваше, че Джейсън в същата тази минута работи трескаво, за да го постигне.

Джейсън Арчър спря пред уличен телефон и набра един номер, който отдавна бе научил наизуст. Вдигнаха слушалката веднага.

— Здравей, Джейсън.

— Казвам ти, това трябва да свърши скоро, защото може и да не успея.

— Пак ли си сънувал кошмари? — Човекът от другата страна на линията успяваше да говори едновременно със съчувствие и насмешка.

— Не „пак“. Сънувам ги непрекъснато — отвърна Джейсън троснато.

— Още малко. — Гласът прозвуча окуражаващо.

— Сигурен ли си, че не са по петите ми? Имам странното усещане, че от всички страни ме наблюдават.

— Това е нормално, Джейсън. На всекиго може да се случи. Повярвай ми, ако нещо те заплашваше, щяхме да го знаем. И друг път сме го преживявали.

— Аз ти повярвах. Надявам се само доверието ми да не се окаже излъгано. — Джейсън стана още по-напрегнат. — Не съм професионалист в тези неща. По дяволите! Всичко започва да ми лази по нервите.

— Ние те разбираме, Джейсън. Не губи самообладание сега. Както ти казах, остават само още няколко неща, и край, оттегляш се официално.

— Слушай, не разбирам защо да не е достатъчно това, което направих досега.

— Джейсън, не е твоя работа да мислиш за тези неща. Налага се да поровим малко по-дълбоко и ти ще трябва да приемеш този факт. Горе главата. Не мисли, че сме глупаци и че не знаем какво правим. Всичко е планирано. Просто прави каквото се иска от теб и всичко ще бъде наред.

— Добре. Смятам да приключа тази вечер, можеш да си сигурен. Пак ли да оставя стоката на същото място?

— Не, този път ще я предадеш лично.

В гласа на Джейсън се появи изненада.

— Защо?

— Защото сме към края и всяка грешка може да провали цялата операция. Макар и да нямаме основания да смятаме, че те следят, не можем и да сме абсолютно сигурни, че не наблюдават нас. Не забравяй, че всички сме поели известен риск. По принцип е безопасно да оставиш пратката на някое тайно място, но не са изключени и грешки. Ако я предадеш лично, се избягват всякакви рискове. Толкова. Така ще е по-безопасно и за теб. И за семейството ти.

— Семейството ми? Какво общо има семейството ми, по дяволите?

— Не бъди глупав, Джейсън. Залогът е висок. Още в самото начало ти бе обяснено какъв риск поемаш. Този свят е жесток, нали?

— Слушай…

— Всичко ще бъде наред. Просто следвай инструкциите точно. Точно. — Последната дума прозвуча особено силно. — Не си казал на никого, нали? И най-вече на жена си?

— Не съм. На кого мога да кажа, по дяволите? Кой би ми повярвал?

— И сам ще се изненадаш, ако разбереш. Просто помни, че всеки, който знае, е в опасност. Като теб.

— Кажи ми нещо, което не знам — каза Джейсън троснато. — Какви са подробностите?

— Рано е. Ще ги научиш скоро. Обикновените канали. Дръж се, Джейсън. Почти сме излезли от тунела.

— Да, добре. Да се надяваме само, че проклетият тунел няма да се срути, докато съм в него.

Човекът отсреща се засмя и затвори.

Джейсън извади палеца си от скенера за пръстови отпечатъци, произнесе името си пред малкия микрофон, монтиран в стената, и търпеливо зачака компютърът да сравни гласа и линиите на палеца му с тези в масива от информация. Усмихна се и кимна на униформения мъж, който седеше зад пулта в приемната на осмия етаж. Джейсън виждаше като насън името „Трайтън Глоубъл“, изписано с големи сребристи букви зад широкия гръб на пазача.

— Жалко, че нямаш право просто да ме пуснеш, Чарли. Ей така, като човек.