Теодор Буун — Заподозрян

Всяко сбиване автоматично водеше до отстраняване от часовете. Училищният правилник беше недвусмислен и всеки учител подчертаваше колко опасен е боят. Наказанията, налагани от госпожа Гладуел, бяха гъвкави и зависеха от обстоятелствата. Бутането и блъскането на игрището можеха да завършат с еднодневно отстраняване от занятия и три допълнителни часа в занималнята. Юмручен бой с разкървавени устни и носове можеше да предизвика тридневно отстраняване, лишаване от извънучилищни занимания и едномесечен изпитателен срок.

Тео не си падаше по сбиванията. За последен път беше участвал в подобно нещо в четвърти клас, когато двамата с Уолтър Норис се сборичкаха ожесточено на градския басейн. Сега обаче, докато стоеше замръзнал на мястото си и гледаше боя, развихрил се пред очите му, изведнъж изпита желание да се включи. В крайна сметка приятелят му Уди се биеше, за да защити неговата чест. Най-малкото можеше да му се притече на помощ. Пък и едно отстраняване от училище надали беше краят на света. Родителите му щяха да се вбесят, но накрая щяха да се успокоят. Какво каза майка му снощи? „Най-напред трябва да отвърнеш на удара. Да нападнеш. Когато правдата е на твоя страна, никога не отстъпвай.“

Айк щеше да се гордее с него. Понякога мъжът трябва да се сражава.

Тео пусна раницата си на пода, изкрещя нещо, което и сам не разбра, и се метна върху купчината от тела.

12

От едната страна на масата бяха Бакстър и Гриф, а от другата — Уди и Тео. Противниковите страни седяха една срещу друга, докато напрежението постепенно отшумяваше и всички започваха да осъзнават действителността. Бакстър притискаше торбичка с лед отстрани към лицето си, а лявото му око беше подуто и напълно затворено. Изглеждаше ужасно. Уди беше горд, но потискаше усмивката си. Нямаше място за усмивки, понеже ги застрашаваше отстраняване от учебните занятия и им предстоеше да се оправят с разгневените си родители. Лицето на Гриф не беше пострадало, лицето на Уди също. Долната устна на Тео беше подута и на нея имаше засъхнала кръв. Той я попи с хартиена кърпичка. По-сериозно го измъчваше пулсиращата болка в главата, причинена от ритника на Бакстър или Гриф, но Тео изобщо не споменаваше за нея.

Господин Маунт седеше в края на масата, вперил поглед в момчетата. Гневно ги беше разтървал и ги беше повел към занималнята, където сега седяха и охлаждаха страстите. Секундите и минутите се нижеха и момчетата постепенно се успокояваха. Дишането им се забави. Пулсът им се нормализира. Нищо не може да накара кръвта да се разбушува и сърцето да се разтупти, така както едно хубаво сбиване.

— Какво се случи? — попита най-накрая господин Маунт.

И четирите момчета забодоха погледи в масата. Не продумваха. Нищичко.

— Случайно да е свързано със слуха, че Тео е бил арестуван вчера? — попита господин Маунт и се взря в Тео, който не отместваше очи от масата.

Господин Маунт знаеше, че Уди се пали лесно, а Бакстър обича да се забърква в неприятности. Знаеше също, че Гриф следва Бакстър като пале. Никога не би повярвал обаче, че Тео Буун може да предизвика бой или да се включи в него. Господин Маунт разбираше как стоят нещата. Подозираше, че Бакстър и Гриф са подразнили Тео, а Уди е защитил приятеля си.

Пред стаята се чуха гласове.

— Мисля, че госпожа Гладуел е тук — каза господин Маунт. — И не ми се иска да съм на ваше място.

С тези думи той стана и излезе. Щом вратата се затвори зад гърба му, Уди изръмжа:

— Никой да не е посмял да порти! Ясно?

Изрекъл-недоизрекъл тези думи, вратата се отвори широко и в занималнята влетя госпожа Гладуел. Само един поглед беше достатъчен на момчетата да разберат, че с тях е свършено.

Тя строго се втренчи в тях и бавно седна в другия край на масата. Господин Маунт влезе отново, затвори вратата и застана прав до стената. Присъстваше в качеството си на свидетел.

— Добре ли си, Бакстър? — попита госпожа Гладуел без капчица съчувствие.

Бакстър кимна леко.

— А ти, Тео? Това на долната ти устна кръв ли е?

Тео също кимна.

Тя сковано изпъна гръб, намръщи се още повече и започна:

— Е, искам да разбера какво се е случило.

Нито едно от момчетата не помръдна. И седемте очи (в този момент само едното око на Бакстър виждаше) не се откъсваха от нещо неустоимо, макар и невидимо, върху масата. Секундите се нижеха. Цареше мълчание. Лицето на госпожа Гладуел почервеня и се свъси още повече.

— Сбиването е много сериозно провинение — поде лекцията си тя. — В това училище не търпим побоите и вие го знаете още откакто дойдохте тук в пети клас. Побоят автоматично води до отстраняване. Отстраняването влиза в досието ви и става неизменна част от атестацията ви.

Не точно, каза си Тео. Да, провинението щеше да бъде неизменна част от досието на ученика, но нямаше да излезе от прогимназията. Нито един колеж, университет по право или евентуален работодател нямаше да узнае, че еди-кой си е бил временно отстранен от учебни занятия, защото като осмокласник се е сбил.

— Тео — строго се обърна тя към него, — искам да разбера какво се случи. Погледни ме, Тео.