Теодор Буун — Заподозрян

Тео прекоси кафето и се запъти към плота, където бяха подредени чашки с безплатен ябълков сок. Взе две и тръгна обратно към Ейприл, когато група момчета от седми клас започнаха да скандират: „Виновен! Виновен! Виновен!“

Тео ги погледна и шините му проблеснаха в престорена широка усмивка, все едно постъпката им го забавляваше. Най-кресливото хлапе се казваше Фил Джейкъби — хулиган от лош квартал. Тео го познаваше, но двамата не бяха близки. Включиха се още няколко момчета: „Виновен! Виновен! Виновен!“ Докато Тео седне, възгласите вече бяха утихнали и забавлението беше приключило.

— Гадняри — изсъска Ейприл и изгледа ядосано агитката.

— Не им обръщай внимание — каза Тео. — Ако им отговориш, ще стане по-лошо.

Пристигнаха още ученици, още раници се стовариха върху масите.

— Какво ще предприеме полицията сега? — попита Ейприл почти шепнешком.

— Ще довършат разследването — тихо отговори Тео и се огледа. — По таблетите, които намериха в шкафчето ми, няма отпечатъци, затова според тях крадецът е доста съобразителен. Канеха се да снемат отпечатъци от шкафчето ми, но сега мислят, че ще е загуба на време. Не забравяй, че това е дребно престъпление. Ченгетата си имат по-важни грижи.

— Например да намерят Пийт Дъфи.

— Именно. Освен това ги чакат дела за наркотици и по-сериозни престъпления, които да разследват. Няма да отделят много време на този обир. Не е толкова сериозен случай.

— Освен ако ти не си обвиняемият. Не ми казвай, че не те е страх да не те натопят.

— Разбира се, че се притеснявам, но имам доверие на полицията и на съда. Човек трябва да вярва на системата, Ейприл. Невинен съм. Полицаите ще намерят истинските крадци и аз ще се отърва.

— Толкова ли е просто?

— Да, струва ми се.

Групата седмокласници се приближиха зад гърба му. Фил Джейкъби изтърси на висок глас:

— Ей, момчета, пазете си раниците. Тео Крадеца е в стаята.

Приятелчетата му отминаха, заливайки се от смях. Другите ученици гледаха лошо Тео. Един-двама придърпаха раниците си по-наблизо.

— О, боже! — отчаяно възкликна Тео. — Май ми излезе нов прякор.

— Гадняри.

На Тео никак не му беше лесно да прехапе устни, да стисне зъби и да вирне глава. Очертаваше се много дълъг ден.

Боят започна няколко минути по-късно, докато Тео затваряше шкафчето си. Подстрекател беше друг кресльо — Бакстър, който беше в класа на мадам Моник и шкафчето му беше недалеч от това на Тео. Бакстър се приближи зад гърба на Тео и на висок глас попита:

— Ей, пандизчията, к’во става?

Няколко момчета се засмяха, но Бакстър се надяваше на нещо повече. Той стоеше и се хилеше на Тео.

Грешката на Бакстър беше, че отвори голямата си уста, когато Уди се случи близо до своето шкафче. Той рязко се завъртя и го сряза:

— Млъквай!

Всички се пазеха да не дразнят Уди. Той имаше двама по-големи братя, които играеха футбол, падаха си по карате и се биеха с повод и без повод. В дома на Уди постоянно се млатеха, чупеха мебели и прозорци, а понякога — и кости. Тъй като беше най-малък, Уди изпълняваше ролята на боксова круша, а освен това наистина обичаше да се сбие с някой от своята категория. Не беше побойник, но понякога твърде бързо мяташе крошета или заплашваше съученик.

На Бакстър обаче също му се носеше славата на здравеняк и той не възнамеряваше да отстъпи, защото всички ги гледаха.

— Ти не ми нареждай! — изстреля той в отговор. — Ако искам да викам на Тео пандизчия, ще му викам и толкова.

Уди вече се беше запътил към Бакстър и сериозните неприятности бяха неизбежни. В коридора настъпи оживление, когато и останалите ученици осъзнаха, че, подобно на същински гангстери, нито един от двамата не възнамерява да отстъпи.

Тео огледа коридора и в двете посоки с надеждата да мерне господин Маунт или друг учител, но точно в този критичен момент не се виждаше никакъв възрастен.

— Всичко е наред, Уди, всичко е наред — обади се Тео.

Според Уди обаче не беше наред. Той изгледа кръвнишки Бакстър и заповяда:

— Вземи си думите обратно.

— Няма — отговори му той. — Според мене, който краде и го арестуват, е пандизчия. — Думите му още звучаха нахакано. Бакстър се кокореше, обаче лявото му око след малко щеше да се затвори.

Уди изстреля къс удар с лявата си ръка, който се стовари точно в лицето на Бакстър. Той пък, трябваше да му се признае, успя да фрасне Уди с юмрук, преди двамата да се вкопчат в хватка и да се свлекат на пода. Сбиванията бяха рядкост в училището, затова един хубав бой не беше за пропускане. Край тях тутакси се събра тълпа. По-надолу по коридора някой оповести:

— Бой! Бой!

Уди и Бакстър се търкаляха по застлания с плочки под, вкопчени един в друг и дращещи като диви котки.

Приятелчето на Бакстър беше един дребосък на име Гриф, който явно знаеше онова, което знаеха всички — след броени секунди Уди щеше да надвие Бакстър и да започне да го млати по лицето. Ето защо Гриф прояви глупостта да се включи в мелето, с цел да защити приятеля си. Нададе импровизиран боен вик и се метна на гърба на Уди. Тео и останалите зрители ги зяпнаха смаяно.