Татко

Кикоти се, гледа към пода, поклаща глава. Мисля, че не ме е разбрала.

— Искам само да прескоча до вкъщи да разбера как е майка и после ще се върна да помогна за вечерята на татко. Помислих си, че мога да те закарам донякъде.

Поглежда ме с наклонена настрана глава.

— Човече, ти наистина си много внимателен към твоите родители. Никой не идва да види тези хора тук. Има някои, за които знам, че не са били посещавани и дори не са получавали писма от години.

Обръща се, спира до вратата.

— Дори и да си негър, госпожа Кеслер пак ще направи сцена.

Когато се прибирам вкъщи, всичко е наред. Били се е отпуснал в стола на татко и двамата с мама гледат някакво шоу. Казвам му, че ще се върна веднага щом нахраня татко и тогава ще може да излезе — ако иска. Майка заявява, че е съвсем добре и няма нужда от гледачи през цялото време.

Връщам се и помагам на Били в разчистването. Той ми казва, че не знае още колко ще издържи. Майка ходи по петите му и го дразни с непрекъснати забележки за косата, за босите му крака и неизрязаните им нокти, младежките му пъпки, миризмата му, пърденето му.

Казва ми, че очаква приятел от Санта Крус и ме пита дали могат да се настанят в стаята към градината. Казвам му, че ще питам майка. Чувствам, че няма да е леко. Вероятно и неговият приятел ще се мотае наоколо с боси крака и брада и ще свири на китара същите двайсетина песни. Да не говорим как ще се отрази това на мама. Нещата се изплъзват от ръцете ми, чувствам, че губя сили.

* * *

На третия ден отивам да помогна за храненето на татко. Намирам го напрегнат. Устните му треперят, бърбори неразбираемо, очите му шарят наоколо.

Не мога да го накарам да яде. Трудно е да му отворим устата, а когато успеем, захапва лъжицата. Поведението му е точно такова, каквото беше, когато му дадох елавила.

Питам Алиша, дали му дават хапчетата за високото кръвно, или може би трябва да му се даде валиум, каквото и да е, само да го успокои… Тя отива за картоните му, връща се и ми ги показва. В тях няма нито дума за лекарствата, които трябва да му се дават. От болницата не са препратили нито сведения за медикаментозното му лечение, нито лекарствата му!

Излизам и казвам на директорката на дома да телефонира на болницата. Тичам до колата си — там има валиум, който току-що бях взел за майка; там е и апаратът ми за мерене на кръвното налягане — грабвам и него. Когато се връщам обратно, татко прави сериозни опити да отлети. Дърпа ремъците, опитва се да се изправи, пада обратно назад. Скърца със зъби и стене.

Успявам да поставя маншона на ръката му, помпя го. Налягането му е двеста и четирийсет на сто и двайсет. Алиша отива да повика медицинска сестра.

Тя мери кръвното му налягане и получава същите стойности. Настоявам и пред нея да му даде малко валиум или друго успокоително. Може да получи удар. Но тя се страхува да направи каквото и да било без лекарско предписание; решава да чака, докато пристигнат сведенията от болницата.

Втурвам се към телефона, успявам да преодолея всички бюрократични препятствия и стигна до Етридж. Свързах се сравнително бързо — изглежда, там вече се беше вдигнала тревога. Казвам му какво става.

— Твърде лошо, господин Тремънт. Веднага ще се справим с положението. Сведенията за лекарствата му са на път.

Негодникът продължава да бъде арогантен — продължава да се държи като голям лидер с велика мисия, когото само разни нищожества безпокоят!

— Това е вече прекалено, доктор Етридж! Никой не се грижи както трябва за баща ми! Какво значи това — всички се надявате да умре, за да си облекчите съвестта?

— Хайде, хайде, господин Тремънт, да не изпадаме в истерии.

— По дяволите, аз не съм истеричен; опитвам се само да спася баща си и не получавам голяма помощ от вас и персонала на болницата.

Това постига целта. Той губи търпение. Много студено ми напомня, че е доктор по медицина, положил Хипократовата клетва. Продължава в същия дух в продължение на около две минути. Прекъсвам го.

— Вижте какво, доктор Етридж, ще се успокоите ли скоро, за да напишете рецепта за баща ми? Докато вие ми обяснявате колко сте велик, той може би умира!

Последва тишина. Очаквах рязко прекъсване на разговора.

— Информирам ви, господин Тремънт, че вече не съм лекар на вашия баща. Ще определя друг лекуващ лекар.

Крещя в слушалката, преди той да е успял да затвори.

— Вие вече сте свободен, доктор Етридж! И не си правете труда да търсите друг лекар — аз сам ще си намеря! Предупреждавам ви официално, че ще направите по-добре да проверите дали полиците ви за лекарска професионална небрежност са платени, защото ще имате нужда от тях! Изпращането на тези сведения беше ваше задължение и сега се намирате в закононарушение, даващо право на иск!

Поставям слушалката на място. Госпожа Кеслер ме гледа втренчено със стиснати устни. Не желае неприятности. Иска да запази връзката си с Перпечуъл Хоспитъл. Това може да се прочете в очите й, в свитите й устни.

Казвам си: „Какво направи, глупако? Божичко! Нима това ще помогне?“