Татко

По пътя Джоан ме предупреждава да избягвам да говоря за болестта на мама, защото баща ми е изплашен до смърт.

Настаняваме се в гостната и изпиваме по чаша отвратителен гроздов сок, с който родителите ми заместват виното. Купуват го в големи дамаджани и го преливат в гарафа от оловен кристал. Според мама така е по-изискано. Всъщност питието не е толкова лошо, ако е придружено със сандвич с препечено сирене, но е адски сладко, навярно би се харесало на човек, който не обича вино; представлява нещо средно между сладолед с газирана вода и коктейл „Манхатън“.

Седим и разговаряме. Татко все още не е бил в болницата — Джоан го е излъгала, че посещенията са забранени. Ето защо, когато тръгвам за там, се промъквам през задната врата и изкарвам колата на родителите си от вътрешния двор. Тя е рамблър, модел 1966, и е навъртяла около четирийсет хиляди километра. Ето една кола на единайсет години, която има вид на току-що излязла от магазина. Държат я покрита с найлон, дори седалките са застлани с полиетилен. Има климатична инсталация и какво ли още не. Когато я караш, сякаш се озоваваш в миналото. Движи се много плавно, защото има автоматични скорости и е изключително мощна за малка кола. Татко я купи по времето, когато все още се интересуваше от автомобили, и обяви, че това е последната му кола, която ще кара след пенсионирането си. Въпреки че на времето рискува, изборът му се оказа много сполучлив. Автомобилът е страхотен, боядисан е в черно и изглежда модерен с класическата си линия.

Влизам във фоайето на болницата и симпатична жена ми обяснява как да отида до интензивното отделение.

Убеден съм, че хората никога не могат да свикнат с болниците, нито да се чувстват удобно в тях — може би само лекарите и сестрите правят изключение. Болничните заведения неизменно ни напомнят за болката и смъртта.

Но тази болница е някак по-различна, по-модерна. Коридорите са застлани с мокет и отнякъде звучи музиката на Музак. Няма ги типичните бели плочки и блестящите полирани, излъскани подове, които действат потискащо. Тук дори не мирише на болница; имам чувството, че съм попаднал в луксозен хотел. Когато влизам в асансьора, разнася се мелодичен звън; на всеки етаж звучи Музак — една и съща успокоителна музика, която се носи без прекъсване отвсякъде.

Следвайки указанията, лесно намирам интензивното отделение. Представям се на дежурната сестра и искам разрешение да видя майка си. Обясняват ми, че е много зле и не бива да бъде обезпокоявана. Казвам им, че съм дошъл чак от Париж. След кратко съвещание сестрите се съгласяват да ме пуснат, като ме предупреждават да говоря колкото е възможно по-малко.

Вървя тихо по коридора, от двете страни на който има стаи без врати. Всички пациенти са на системи, повечето от тях са в безсъзнание. Това действително е последната спирка преди гроба, съвременна версия на „дома за умиращи“ на индианците.

Не зная какво да очаквам; дори и без да са получили инфаркт, хората се променят страхотно за две години. Неизбежно изпитвам шок, когато видя човек на тази възраст след известно време. Зная, че всички се променяме — децата, Врон, аз, но се виждаме непрестанно, така че не забелязваме промяната.

Надниквам в една от стаичките и виждам мама. От детството си не съм я виждал на легло. На осемнайсетгодишна възраст напуснах дома си и постъпих в армията; мисля, че никога преди това не съм влизал в спалнята на родителите си, поне откакто навърших десет години. И ето, че сега я виждам, просната в леглото, от носа й се подава тръбичката на кислородната маска, наоколо светят екрани на монитори, стойки за интравенозни системи, катетри. Компютър над главата й показва на екрана си линията на кардиограмата й, а малка червена точка отчита пулса й. Мама изглежда като катастрофирал астронавт.

Очите й са затворени, лицето й е с цвят на пръст.

Странно е това мамино лице. То носи отпечатъка на всички минали преживявания: по-голямата част от тях — неприятни. Виждам суровите линии на подозрението, вдълбаните линии на недоволство и безконечни оплаквания. Те са незаличимо врязани и ясни — дори и когато лицето й е отпуснато. В същото време тя има някакво странно младежко излъчване. Косата й все още е черна, твърда и гъста, толкова различна от тази на татко. Лицето й е гладко, все още с меката сатенена мекота на много по-млада жена, посивели кичури има само над ушите й.

Мама се гримира дискретно, както подобава на една седемдесетгодишна жена. Винаги е изглеждала по-млада за възрастта си. Гледам я сега: много болна, може би умираща — и все пак дори и в този момент не изглежда на повече от петдесет и пет години.

Сядам на стола и наблюдавам мониторите, които се опитват да ми кажат какво става. Знам, че са свързани с монитори в главната стая на сестрите. Питам се какво ли ще ги накара да се втурнат тук.

Следя пулса й: варира от осемдесет и седем до осемдесет и три и отново нагоре до деветдесет и две. Досега не знаех, че пулсът може да бъде толкова непостоянен. Възможно ли е това да се дължи на състоянието й?