Тайният живот на Беки Б. (Маниашки роман)

Ендуич Банк

Клон Фулхам

Фулхам Роуд 3

Лондон

----------------------------------------------------------------------------

Миз Ребека Блумууд

Бърни Роуд 4, ап. 2

Лондон

22 септември 1999 г.

Скъпа миз Блумууд,

Съжалявам, че сте си счупили крака.

Когато се възстановите, бъдете така любезна да звъннете на асистентката ми Ерика Парнъл и да си насрочите среща, на която да обсъдим Вашите належащи нужди във връзка с надхвърлянето на лимита на безлихвения ви кредит.

Искрено Ваш,

Дерек Смийт,

мениджър

----------------------------------------------------------------------------

ЕНДУИЧ БАНК СЕ ГРИЖИ ЗА ВАС

Ендуич Банк

Клон Фулхам

Фулхам Роуд 3

Лондон

----------------------------------------------------------------------------

Миз Ребека Блумууд

Бърни Роуд 4, ап. 2

Лондон

17 ноември 1999 г.

Скъпа миз Блумууд,

Съжалявам, че страдате от възпаление на жлезите.

Когато се възстановите, бъдете така любезна да звъннете на асистентката ми Ерика Парнъл и да си насрочите среща, на която да обсъдим Вашето положение.

Искрено Ваш,

Дерек Смийт,

мениджър

----------------------------------------------------------------------------

ЕНДУИЧ БАНК СЕ ГРИЖИ ЗА ВАС

Едно

Добре де! Спокойно!! Само без паника!!! Та това е просто една нищо и никаква сметка по кредитната ми карта от „Виза“. Късче хартия, няколко цифри. Така де, какво пък чак толкова страшно има в някакви си цифрички, нали?

Зяпам през прозореца на офиса минаващия по Оксфорд Стрийт автобус и се опитвам да се навия да отворя белия плик, оставен на отрупаното ми с какво ли не бюро. „Ами да, просто късче хартия“, повтарям си сигурно за хиляден път. Пък и аз не съм глупачка, нали така? Съвсем точно си знам на каква сума ще е сметката ми по „Виза“.

Добре де, приблизително. Така де… най-общо казано.

Хм… двеста лири стерлинги. Може би триста. Да, съвсем точно, вероятно триста. Най-много триста и петдесет.

Притварям уж небрежно очи и започвам трескаво да пресмятам на ум. Онзи костюм от „Джигсоу“. Плюс вечерята със Сузи в „Куалино“. Плюс онази изключително красива пътечка на червени и жълти райета. Като се замисля обаче, май само пътечката беше двеста лири. Но пък определено си струва парите — абсолютно всеки се прехласва по нея. Така де, Сузи поне се прехласва.

Колкото до костюма от „Джигсоу“, него го купих при разпродажба — с цели 30% отстъпка. Така че в случая всъщност става дума не за харчене, а за СПЕСТЯВАНЕ на пари!

Отварям очи и протягам ръка към плика със сметката. В мига, в който пръстите ми докосват хартията, се сещам за новите си контактни лещи. Деветдесет и пет лири. Доста пара. Но пък, от друга страна, наложително беше да си ги купя, нали? Иначе какво — да ходя и да виждам всичко като в мъгла, така ли?

Също толкова наложително беше да си купя и няколко нови хидратиращи крема, както и онова сладко куфарче за козметика, да не говорим пък за хиперантиалергичната спирала за мигли. Та значи, всичко това прави общо към… към четиристотин, така ли?

Седнала на бюрото си зад стъклената преграда, разделяща двата ни офиса, Клеър Едуардс вдига поглед от пощата си. Както всяка сутрин, тя и сега сортира писмата си на отделни спретнати купчинки. Прихваща ги с ластиче и им лепва етикетчета с надписи от рода на: „Да отговоря незабавно“ или „Не е спешно, но да отговоря все пак“. Мразя я тази Клеър Едуардс!

— Добре ли си, Беки? — пита ме тя.

— О, чудесно — отвръщам бодро. — Просто чета едно писмо.

Отварям с привидно ведра усмивка плика, но пръстите ми отказват да измъкнат докрай сметката от „Виза“. Сякаш замръзват, стиснали листчето, а умът ми се сковава, завладян — както винаги по това време на месеца — от моята тайна мечта.