Свещена любов

Идването на Фюри на бял свят три минути след Зейдист и това, че бе преживял раждането си, се бе превърнало в проклятие и бе нарушило завинаги баланса в семейството им. Двама сина, и двамата в добро здраве, беше повече от добър късмет и със сигурност разклащаше равновесието. Само няколко месеца по-късно неговият близнак беше отвлечен и продаден в робство. С него беше злоупотребявано под всякаква форма в продължение на цял век.

По лицето, гърба, китките и врата си Зейдист носеше белезите на онази извратена кучка, господарката му. Но белезите в душата му бяха още по-ужасни.

Фюри отвори очи. Това, че бе спасил физически тялото на близнака си, не се бе оказало достатъчно. Нужна бе чудотворната поява на Бела, за да бъде възродена душата на Зи, а сега и самата Бела беше в опасност. Ако я изгубеха…

Тогава всичко ще бъде наред и балансът за следващото поколение ще остане непокътнат, обади се Магьосника. Нали не мислиш сериозно, че близнакът ти ще има благословията да се радва на живородено потомство? Ти ще имаш безчет деца. Той няма да има нито едно. Това е пътят към баланса.

О, разбира се, ще му отнема и неговата шелан. Не го ли споменах?

Фюри взе дистанционното и засили арията „Che Gelida Manina“1, която звучеше.

Не помогна. Магьосника харесваше Пучини. Призрачният му образ започна да валсира из полето, покрито със скелети. Ботушите му трошаха всичко, върху което стъпваха. Огромните му ръце се извиваха грациозно. Окъсаната му мантия се вееше като грива на жребец, разтърсил царствена глава.

На фона на необятния хоризонт от бездушна сивота Магьосника валсираше и се смееше.

Абсолютна гадост.

Без да поглежда, Фюри се протегна към нощното шкафче за торбичката си с червен дим и хартийките за свиване на цигари. Не се наложи да преценява разстоянието. Добичето си знае къде мърсува.

Докато Магьосника пригласяше на „Бохеми“, Фюри сви две дебели цигари, за да не прекъсва серията, и запали, зачетен в материалите за преподаване. Димът, който излизаше от устата му, миришеше на кафе и шоколад, но той щеше да го поглъща, дори да вонеше на горяща смет, само за да заглуши Магьосника.

Беше стигнал до етап, когато беше склонен да изпуши цял контейнер с боклук, стига да намереше покой.

Не мога да повярвам, че толкова малко цениш отношенията ни, каза Магьосника.

Фюри се съсредоточи върху рисунката в скута си — тази, върху която работеше от половин час. Огледа я набързо и натопи перото в сребърната мастилница, закрепена върху бедрото му. С плътността и мазния си блясък тушът в нея приличаше на кръвта на враговете му. На хартията обаче цветът му беше наситено червеникавокафяв, а не зловещо черен.

Не би използвал черно, за да изобрази някого, когото обичаше. Щеше да е лоша поличба.

А и в кестенявата коса на Бела проблясваха кичури с абсолютно същия цвят, така че изборът беше подходящ.

Фюри внимателно оформи сянката, хвърляна от съвършения й нос. Нанасяше щрих след щрих с перото, докато не постигна нужната плътност.

Рисуването с туш беше като живота — една грешка и всичко се съсипваше.

По дяволите. Окото на Бела не се беше получило добре.

Изви ръка, за да не размаже неизсъхналото мастило, и се опита да оправи грешката. Оформи долния клепач, като засили скосяването. Нанасяше последователно линиите върху хартията. Но окото все не се получаваше.

Да, не беше както трябва и никой не знаеше това по-добре от него, имайки предвид колко време беше прекарал да я рисува през последните осем месеца.

Магьосника застина в деми плие2 и отбеляза, че в цялата тази работа с перото и мастилото има нещо откачено. Да рисува бременната шелан на близнака си, моля ви се.

Само един перверзен мръсник би насочил вниманието си към жена, която вече е обвързана с брат му. Но ти все пак го правиш. Сигурно си много горд със себе си, приятел.

Магьосника, кой знае защо, винаги говореше с британски акцент.

Фюри всмукна още веднъж и наклони глава, за да провери дали промяна в гледната точка би помогнала. Не. Още не беше добре. Всъщност същото важеше и за косата. По някаква причина беше нарисувал дългата тъмна коса на Бела прибрана в кок, а няколко кичура падаха по страните й. Тя винаги я носеше разпусната.

Нямаше значение. Всякак изглеждаше повече от прекрасно. Останалата част от лицето й беше точно такова, каквото винаги го рисуваше — ясно подчертаните мигли и любящият й поглед, изразяващ топлота и преданост, насочен надясно.

Зейдист винаги сядаше вдясно от нея по време на хранене, така че ръката, с която се биеше, да остава свободна.