Свещена любов

– Днес е денят на моето рождение – заговори тя без определена причина.

Джон се усмихна и плесна с ръце. После написа:

– Трябваше да ти донеса подарък.

– Подарък ли?

– Да, дар. За теб.

Кормия се наведе навън и погледна нагоре. Небето приличаше на тъмносиня коприна с трепкащи светлинки, маркиращи гънките й.

Удивително, помисли тя. Просто удивително.

– Това е дар.

Пристъпиха заедно навън. Плоските камъни, покриващи терасата, бяха хладни под босите й крака, но въздухът беше топъл като водата във ваната и контрастът й харесваше.

– О… – Тя вдиша дълбоко. – Колко прекрасно.

Не спираше да се озърта, за да огледа всичко – величественото имение, рошавите тъмни върхове на дърветата, простиращата се пред тях ливада, подредените в лехи цветя.

Вятърът я галеше, нежен като дихание, и носеше със себе си аромат, прекалено богат и опияняващ, та да бъда определен.

Джон я остави тя да избере посоката и предпазливите й стъпки ги поведоха към розите.

Когато стигнаха до тях, тя протегна ръка и погали нежните листчета на една вече разцъфнала роза, голяма колкото дланта й. После се наведе и вдъхна уханието й.

Изправи се и се засмя. Без никаква причина. Просто… сякаш сърцето й изведнъж се беше сдобило с криле и пърхаше в гърдите й. Летаргията, измъчвала я през последните няколко месеца, отстъпваше място на свеж порив от енергия.

Беше денят на нейното рождение и тя беше навън.

Хвърли поглед към Джон и откри, че той я наблюдава с лека усмивка на лицето. Той знае, помисли си тя. Знае какво чувствам.

– Искам да тичам.

Той махна с ръка към тревната площ.

Кормия дори не се замисли за опасностите на неизвестността, нито за достойното поведение, което непрестанно трябваше да съпътства Избраниците като белите им роби. Изостави тежкото бреме на благоприличието, повдигна полите на робата си и се понесе бързо, колкото я държаха краката. Стъпалата й потънаха в меката трева, косата й се развя зад гърба, а лицето й беше обляно от топлия въздух. Въпреки че се движеше по земята, свободата в душата й я караше да лети.

5.

В центъра на града, в района на клубовете и търговията с наркотици, Фюри се носеше по една пряка на Десета улица. Ботушите му кънтяха тежко по овехтялата настилка, черното му яке плющеше зад него. На около петнайсет метра отпред се движеше лесър и позициите им технически поставяха Фюри в ролята на преследвач. В действителност убиецът не се опитваше да се измъкне. Опитваше се да навлезе достатъчно дълбоко в сенките, така че двамата да могат да се бият, и Фюри беше готов за това.

Правило номер едно във войната между Братството и Обществата на лесърите гласеше: «Без крайности в близост до хората». Никоя от двете страни нямаше нужда от разправии.

Това всъщност беше единственото правило.

Сладникавата миризма на бебешка пудра долетя до Фюри. Врагът му оставяше гадна за обонянието следа. Струваше си да изтърпи вонята обаче, защото боят щеше да си го бива. Косата на убиеца, по чиито пети се движеше, беше чисто бяла, което значеше, че отдавна е част от Обществото. По неизвестни причини всички лесъри се депигментираха с времето и губеха индивидуалния цвят на косата, очите и кожата си, колкото повече опит трупаха в преследването и убиването на невинни вампири.

Страхотна сделка. Колкото повече убиваш, толкова повече заприличваш на мъртвец.

Когато заобиколи кофите за боклук и прескочи нещо, за което се надяваше да е купчина парцали, а не мъртъв бездомник, си направи сметката, че след около петдесет метра той и неговият приятел лесърът щяха да получат желаното уединение. Краят на уличката беше задънен и неосветен, ограден от тухлени стени без прозорци и…

Там имаше двама човеци.

Фюри и убиецът спряха в близост до натрапниците. Спазвайки разстояние помежду си, те огледаха ситуацията, а онези вдигнаха глави към тях.

– Махайте се оттук – нареди този отляво.

Добре, очевидно ставаше дума за прекъсната сделка. Типът отдясно определено беше купувачът, и то не само защото не се опитваше да поеме контрол върху положението. Нещастникът с мърляви панталони очевидно беше неспокоен, с трескав поглед и жълтеникава, покрита с акне кожа. Най‑показателно от всичко беше, че насочи вниманието си обратно към джобовете на дилъра, без ни най‑малко да се тревожи от вероятността да бъде повален от Фюри или убиеца.

Не, най‑голямата му грижа беше да си получи следващата доза и явно се ужасяваше, че може да се наложи да си иде вкъщи без онова, което му бе нужно.

Фюри преглътна мъчително, докато наблюдаваше празния му, стрелкащ се наоколо поглед. Той беше изпитал същата смразяваща паника точно преди да се вдигнат капаците от прозорците на къщата за през нощта.

Дилърът сложи едната си ръка на кръста.

– Казах да изчезвате!

По дяволите. Ако този мръсник извадеше оръжие, щеше да стане голяма каша, защото… Добре, убиецът също посегна към якето си. Фюри изруга и се присъедини към купона, като положи длан върху Зиг Зауера на хълбока си.