Стоманеният плъх в танц със смъртта

Заля ме вълна от топъл и прашен въздух. Беше наситен с остри миризми, силни крясъци и какофония от странни шумове. Едновременно с това облещих очи при вида на многото забързани хора, странните превозни средства… и четирикраките чуждоземни същества. Едно от тях мина наблизо, с човек седнал на гърба му; обърнало към мен очи, тежко стъпваше с големите си крака. То отвори уста, разкри ужасните си жълти зъби и силно изквича. Дръпнах се назад, а моите пазачи се изсмяха силно при тази моя напълно основателна реакция.

— Ние ще те пазим от марг — каза Фатсо и те се изкикотиха от удоволствие.

Може би на местния език се наричаше марг, но за мен си беше кон. Бях ги виждал на видеофилмите по древна история в училище. Когато най-напред е била населена Бит О’Хевън, са ги използвали за земеделска работа, но не издържали дълго на непоносимите местни условия на живот. Само издръжливото свинепрасе оцеляло. Погледнах по-отблизо коня, видях неговите явно тревопасни зъби и разбрах, че не представлява заплаха. Но беше голям. Появиха се още две такива същества, теглещи прилична на кабина конструкция, монтирана на големи колела. Раско изсвири и конярят, седнал нависоко, дръпна нещото да спре.

— Качвай се — заповяда Фатсо и отвори вратата отстрани на превозното средство. Отдръпнах се назад и посочих с отвращение.

— Вътре е мръсно! Не може ли Галактическият съюз да осигури по-приличен транспорт…

Раско ме ритна отзад по крака и аз паднах напред.

— Влизай вътре… без повече възражения! — Те също се качиха подир мен. — Винаги, когато е възможно, Галактическият съюз използва местен транспорт, за да подпомогне местната икономика. Затова млъкни и се наслаждавай на пътуването.

Млъкнах, но не можах да се наслаждавам. Гледах, без да виждам изпълнените с улици хора, докато с грохот се отдалечавахме и си мислех за най-добрия начин да избягам от моите похитители, като причиня най-малки контузии на садистичната си компания. Моментът беше толкова добър, колкото и всеки друг. Светкавичен удар, след това ги оставям в безсъзнание в колата и се шмугвам в навалицата. Наведох се и усилено се зачесах по глезена.

— Изпоядоха ме! Пълно е с бълхи!

— Яж ги и ти тях — отвърна Фатсо. Двамата се разсмяха гръмогласно. Чудесно. Никой не видя как шперцът премина от обувката в ръката ми. Обърнах се към Раско, наумил си да вдигна скандал и точно тогава колата се наклони и спря, а Фатсо се пресегна и отвори вратата.

— Излизай! — заповяда той. Раско дръпна белезниците. Гледах изумен облицованата с мрамор сграда пред нас.

— Това не е космодрума — възразих.

— Наблюдателен си — отбеляза подигравателно Раско и ме повлече след себе си. — Местна версия на линеар. Да тръгваме.

Реших да не го последвам. Тяхната противна компания отдавна ми бе омръзнала. Но трябваше да се влача подире им още малко, докато намеря подходяща възможност. И точно тогава видях такава възможност. От една врата с надпис: „PYCHER PYSA GOHRRYTH“ влизаха и излизаха само мъже. Макар че не знаех нито дума от местния език, не ми беше трудно да го разгадая. Обърнах се назад и посочих.

— Преди да влезем в линеара трябва да отида там.

— Няма начин — каза Раско. Истински садист. Неочаквано на помощ ми дойде неговият колега.

— Заведи го. Пътуването ще бъде продължително.

Раско промърмори нещо възмутен. Но очевидно Фатсо беше старши, защото ме бутна да вляза. Pycher Pysa бе изключително примитивен — най-обикновено корито до едната стена; към него бяха обърнати неколцина мъже. Отидох до едно свободно място в далечния край на коритото и започнах да се оправям с дрехите. Раско ме наблюдаваше с подчертано неудоволствие.

— Не мога да направя нищо, като ме гледаш — оплаках се аз.

Той вдигна за секунда нагоре очи. Достатъчно, за да достигна врата му със свободната си ръка. Натиснах силно с палец където трябва и изненаданият му поглед изгасна. След това беше достатъчно да направлявам падането към пода на загубилото съзнание тяло. Заедно с достатъчно силното тупване на тялото отключих белезниците от китката си. Раско изхърка леко, когато бързо го претърсих. Трябваше да остана верен на репутацията си на крадец. Измъкнах кесията от джоба на бедрото му и я скрих в собствения си джоб преди да се изправя и да се обърна. Всички мъже от редицата до стената ме гледаха.

— Припадна — казах аз, а те гледаха без да разбират. — Li svenas — поясних, от което на тях не им стана по-ясно. Посочих към намиращия се в безсъзнание полицай, после към вратата, след това към себе си. — Отивам за помощ. Вие, момчета, го наглеждайте. Веднага се връщам.

Никой не беше в положение да ме последва, когато забързах към изхода. На практика право в ръцете на Фатсо. Той извика нещо и се пресегна да ме хване, но аз вече бях изчезнал. Навън в навалицата. Зад мен се чуваха още викове. Проврях се между два коня, минах покрай една пощенска кола и се озовах в тъмна алея на улицата. Виковете заглъхнаха. Беше толкова лесно.