Стоманеният плъх в танц със смъртта

Това веднага привлече вниманието му и тъй като той не беше толкова опитен като неговия командващ офицер, не можа да скрие неочаквания си интерес.

— Сигурен ли си?

— Проверете сам. Информацията за нейното пристигане вече сигурно е изготвена.

Така беше: той седна зад стоманеното бюро и затрака по клавиатурата на терминала. Погледна към екрана, после се обърна намръщен към мен.

— Днес са докарани три жени. Никоя от тях не се казва Бибз.

— Колко странно. — Гласът ми беше изпълнен с презрение. — Да не би тези престъпни класи да използват псевдоними?

Не ми отговори, но отново затрака по клавиатурата. Факсът забръмча и избълва три листа. Три цветни портрета. Хвърлих двата на пода и му подадох третия.

— Това е Бибз.

Той натисна още няколко клавиша, облегна се назад на стола и потри брада, без да откъсва очи от екрана.

— Отговаря — промърмори той. — Мариани Гиуфрида, двайсет и две годишна, професия електротехник с опит в дълбокия космос. Арестувана по обвинение за притежаване на дрога, анонимен сигнал, кълне се, че е невинна. Други подробности няма.

— Попитайте я за Гарт. Опитайте се да я убедите. Накарайте я да говори.

— Приеми нашите благодарности за оказаната помощ, ди Гриз. Ще го впишем в личното ти досие. — Той набра един телефонен номер. — Но ти сигурно прекалено много гледаш филми. Няма начин да накараме някого да даде показания. Ние можем само да разпитваме, да наблюдаваме и да си правим изводи. Сега ще те върнат обратно в килията.

— Ах, благодаря за благодарностите. Благодарности за нищо. Можете ли поне да ми направите една услуга и да ми кажете докога възнамерявате да ме държите тук?

— Това ще разберем съвсем лесно. — Ново тракане по клавиатурата и умно кимване с глава, когато вратата зад мен се отвори. — Ще ни напуснеш вдругиден. Един космически кораб ще те откара на планета с интересното име Бит О’Хевън. Там изглежда трябва да отговаряш за някакви криминални обвинения.

— Виновен, докато бъде намерен за виновен, предполагам — подхвърлих саркастично и се засмях, за да скрия обзелия ме ентусиазъм. След като излезех оттук, наистина щях да се махна от тази планета. Не обърнах внимание на грубото посегателство над моята личност, промърморих оплаквания срещу тъмничарите и позволих хрисимо да бъда върнат в килията. Щях да бъда добър, много, много добър до другиден.

Дълго след това стоях буден, гледах в тъмнината и разработвах планове как да се докопам до информацията, която ми трябваше, от члена на екипажа Бибз.

Втора глава

— Подпиши тук.

Подписах. Древната сива брада зад бюрото ми подаде пластмасова торба, съдържаща цялото ми земно имущество, насилствено отнето при арестуването. Пресегнах се да я взема, но дебелият тъмничар беше по-бърз от мен.

— Още не, затворнико — каза той и рязко я дръпна от ръката ми. — Ще бъде предадена на властите, които са те арестували.

— Тя си е моя!

— Тръгвай с тях. Всичко наред ли е, Раско?

— Името ми не е Раско!

— Зная. Моето е. Млъквай — изръмжа другият тъмничар. Мускулест и противен тип, чиято дясна китка беше заключена към моята лява с чифт блестящи белезници. Той дръпна силно тази свързваща ни верига и аз полетях към него. — Прави каквото ти казвам, без възражения и глупави шеги.

— Да, сър. Съжалявам.

Наведох послушно очи и той доволно се усмихна на предполагаемото си превъзходство. Ако знаеше, че бях използвал възможността да погледна по-отблизо белезниците! Най-обикновени катинари, продавани из цялата известна Галактика, гарантирани срещу отключване. Може би наистина са сигурни срещу отключване от глупаци, но аз не бях глупак и можех да ги отключа за две секунди. Щеше да бъде чудесен ден.

От дясната ми страна беше Фатсо, от лявата, здраво свързан с мен, Раско. Вървях в крак с тях, изгарящ от нетърпение да напусна затвора и да видя света, който ме очакваше извън сградата на Съюза. Бях докаран тук в затворен фургон и не бях видял нищо. Изпитвах желание да зърна новия си дом; моите стражи може би ги занимаваха мисли за принудителното ми отстраняване от тази планета… но в този момент за мен това беше съвсем далеч от ума ми.

Излизането от сградата никак не беше лесно и аз отново се наругах наум за наивната мисъл за лесно бягство от този приличен на бункер небостъргач. Трябваше да минем последователно през три врати, всяка затворена плътно като люк. Пропуските ни бяха пъхани в компютъризирани машини, които бръмчаха и тракаха, после роботни сензори сравняваха нашите пръстови отпечатъци и ретини с данните от пропуските. Това беше извършено три пъти, след което външната врата се отвори и вътре нахлу вълна от топъл въздух, миризма и шум.

Докато слизахме по стъпалата към улицата, гледах глупаво като селяндур. Никога по-рано не бях виждал такова нещо. Разбира се моят опит беше много ограничен, защото това бе едва третата планета, която посещавах. Животът ми във фермите за свинепрасета на Бит О’Хевън и работата ми в блатата на Спиовенте не ме бяха подготвили за толкова много впечатления.