Стоик

И макар че Каупъруд добре познаваше нейната сила и проницателност, не можеше да се досети за хода на мислите й. А когато онази зимна вечер я видя да пристига като съвършено цвете, довеяно от ледения вятърни през ум не му мина, че мисълта й е била също така старателно и безукорно стегната, както и външността й. Как да очакваш такова нещо от това младо, засмяно, весело и изящно женско създание! А всъщност истината бе такава. Тогава тя стоеше пред него дръзка и въпреки това вътрешно неспокойна. Нямаше и следа от злост към него, по-скоро любов, ако желанието да бъде с него и част от него до края на дните му при тези условия можеше да се нарече любов. Чрез него и заедно с него тя щеше да постигне всяка победа, ако и двамата си помагаха чистосърдечно и действаха задружно.

И така тази първа вечер Каупъруд се обърна към нея със следните думи:

— Но, Беви, наистина ми е чудно как така изведнъж взе това решение. Да дойдеш при мен сега, когато току-що съм претърпял второто си голямо поражение!

Спокойният поглед на сините й очи го обгърна като топла наметка или като стелещ се етер.

— От години си мисля и чета за тебе. Но едва миналата неделя в Ню Йорк, когато прочетох цели две страници за тебе в „Сън“, можах да те разбера малко по-добре.

— От вестниците? Наистина ли?

— И да, и не. Не критичните оценки за теб, а събраните от тях факти, ако това наистина са факти. Ти никога не си обичал първата си жена, нали?

— Е, в началото си мислех, че я обичам. Но пък бях много млад, когато се ожених за нея.

— А сегашната мисис Каупъруд?

— О, Ейлийн, да! Навремето много я обичах — призна си той. — Тогава тя направи много за мен, а аз, Беви, не съм неблагодарник. Освен това тя много, много ме привличаше. Но още бях млад и не така взискателен, както сега. Ейлийн не е виновна. Това бе грешка, направена поради липса на опит.

— По-добре ми става, като говориш така — каза Беренис. — Не си толкова безцеремонен, колкото разправят. И все пак аз съм много по-млада от Ейлийн и имам чувството, че ако не изглеждах така, умът ми нямаше да е много важен за теб.

Каупъруд се усмихна.

— Вярно е. Такъв съм и няма какво да се оправдавам — каза той. — Съзнателно или не, се опитвам да следвам собствения си интерес, тъй като според мене няма по какво друго да се води човек. Може и да греша, но мен ако питаш, повечето хора го правят. Не е изключено да съществуват интереси, които стоят над тези на отделния човек, но мисля, че когато той действува в своя полза, това по правило е от полза и за другите.

— Донякъде съм съгласна с тази постановка — каза Беренис.

— Искам да ти изясня едно нещо — продължи Каупъруд, като й се усмихваше ласкаво. — Не се опитвам да подценя или омаловажа мъката, която съм причинил. Тя върви ръка за ръка с живота и промените. Просто искам да изложа пред теб своя случай така, както аз го виждам, за да можеш да ме разбереш.

— Благодаря — засмя се Беренис, — но не трябва да се чувстваш като на свидетелска скамейка.

— Има такова нещо. Но нека да ти обясня още малко за Ейлийн. Тя е любещо и емоционално създание, но умът й не е и никога не е бил такъв, какъвто ми е нужно. Познавам я отлично и съм й благодарен за всичко, което стори за мен във Филаделфия. Тя застана до мен, въпреки че опетни името си. Затова и не я напуснах, макар че вече не мога да я обичам както преди. Тя носи моето име, живее в дома ми. Смята, че има право и на едното, и на другото. — Той замълча, тъй като не знаеше какво мисли Беренис. — Разбираш, нали? — попита я.

— Да, да — възкликна Беренис. — Естествено, че разбирам. Моля те, аз никак не искам да я разстройвам. Нямах предвид това, когато дойдох при тебе.

— Много си великодушна, Беви, но не е справедливо към теб самата — каза Каупъруд. — Искам да знаеш колко важна си ти за моето бъдеще. Може и да не ме разбереш, но искам да ти го призная днес и сега. Ненапразно осем години те преследвам. Това значи, че те обичам, и то силно.

— Знам — каза тя тихо, доста разчувствана от това признание.

— През всичките тези осем години — продължи Каупъруд — съм имал един идеал. Този идеал си ти.

Той спря, обзет от желание да я прегърне, но реши, че сега не е уместно. Бръкна в джоба на жилетката си и извади плосък златен медальон, голям колкото сребърен долар, отвори то и й го подаде. На едната му вътрешна страна бе залепена снимка на Беренис — дванадесетгодишно момиче, тънко, изящно, високомерно, сдържано, хладно, каквато си бе останала досега.

Тя погледна снимката и я позна, беше правена, когато двете с майка й бяха още в Луисвил, а майка й бе жена с добро материално и обществено положение. Но колко различно бе сега и как бе страдала тя от тази промяна! Впери очи в снимката и приятните спомени нахлуха в съзнанието й.

— Откъде си я взел? — попита най-накрая.

— От бюрото на майка ти в Луисвил още щом я видях. Но тогава не беше в този медальон, него го купих по-късно. — Каупъруд го затвори нежно и го прибра в джоба си. — Оттогава не се разделям с него — каза той.

Беренис се усмихна.

— Дано никой не те е видял. Но тук съм такова дете.