Смърт във Виена

— Вие ли водихте погребалната служба, отец Моралес?

— Да, разбира се. Всъщност самият аз трябваше да се погрижа за приготовленията. Нямаше кой друг да го направи.

Някаква котка се измъкна иззад една надгробна плоча и спря на пътеката пред тях, а очите й светнаха като жълти фарове на светлината на фенера. Отец Моралес изшътка и котката изчезна сред високата трева.

Наближиха дърветата в дъното на гробището. Свещеникът сви наляво и ги поведе през висока до коленете трева. Тук пътеката беше твърде тясна, за да вървят един до друг, така че тръгнаха в колона по един, а Киара се опираше на ръката на Габриел.

Като наближи края на редица надгробни плочи, отец Моралес спря и насочи фенера надолу под ъгъл от четиридесет и пет градуса. Лъчът освети обикновена надгробна плоча с името на Ото Кребс. Върху нея като година на раждането бе отбелязана 1913-а, а като година на смъртта — 1983-а. Над името, под малко овално стъкло, надраскано и потъмняло от времето, се виждаше снимка.

* * *

Габриел се наведе и като избърса слоя прах, се взря в лицето на снимката. Очевидно бе правена доста години преди смъртта му, защото фотографираният мъж бе на средна възраст, навярно в края на четиридесетте. Габриел бе сигурен само в едно. Това не беше лицето на Ерих Радек.

— Предполагам, че не е вашият вуйчо, мосю Дюран?

— Сигурен ли сте, че това е неговата снимка?

— Да, разбира се. Аз самият я намерих в касата, която съдържаше някои от личните му вещи.

— Вероятно няма да ми позволите да видя неговите вещи.

— Те вече не са у мен. А дори и да бяха…

Оставяйки изречението недовършено, отец Моралес подаде фенера на Габриел.

— Сега ще ви оставя сами. Мога да намеря пътя си и без светлина. Бъдете така любезен да го оставите пред вратата на жилището ми, когато си тръгвате. За мен беше удоволствие да се запозная с вас, мосю Дюран.

След тези думи той се обърна и изчезна сред надгробните плочи.

Габриел погледна към Киара.

— Трябваше да е снимката на Радек. Той е отишъл в Рим и е получил от Червения кръст паспорт на името на Ото Кребс. Кребс е отишъл в Дамаск през 1948 година, после е емигрирал в Аржентина през 1963-а. Кребс се е регистрирал в аржентинската полиция в този окръг. Това трябваше да е Радек.

— Което означава?

— Че някой друг е отишъл в Рим, представяйки се за Радек. — Габриел посочи снимката на надгробната плоча. — Бил е този мъж. Това е австриецът, който е отишъл в „Анима“, търсейки помощ от епископ Худал. Радек е бил някъде другаде, може би още се крие в Европа. Защо иначе би стигнал дотам? Той е искал хората да смятат, че е заминал. И в случай че някой някога започне да го търси, би тръгнал по следата от Рим до Дамаск и до Аржентина, а след това ще намери грешния човек — Ото Кребс, скромен хотелски служител, който е посъбрал достатъчно пари, за да купи няколко акра земя край чилийската граница.

— Все още имаш един голям проблем — каза Киара. — Не можеш да докажеш, че Лудвиг Фогел наистина е Ерих Радек.

— Всяко нещо с времето си — отговори Габриел. — Да направиш човек да изчезне не е толкова просто. Радек се е нуждаел от помощ. Някой друг трябва да е знаел за това.

— Да, но дали е още жив?

Габриел се изправи и погледна към църквата. Камбанарията се виждаше като силует. Тогава забеляза една фигура да върви към тях през гробището. За момент помисли, че е отец Моралес, после, когато фигурата дойде по-близо, видя, че е друг човек. Свещеникът беше слаб и дребен. Този мъж бе нисък и як и с бърза клатушкаща се походка се придвижваше спокойно надолу по хълма сред гробовете.

Габриел вдигна фенера и насочи светлината към него. Зърна лицето за кратко, преди мъжът да го скрие зад широката си длан: плешив, очилат, с гъсти прошарени вежди.

Чу шум зад гърба си. Обърна се и насочи лъча на фенера към горичката, граничеща с гробището. Двама мъже в черно облекло тъкмо излизаха тичешком сред дърветата, с къси автомати в ръце.

Габриел насочи още веднъж светлината към мъжа, слизащ между гробовете, и видя, че той извади оръжие от вътрешния джоб на якето си. После внезапно въоръженият мъж спря. Очите му бяха насочени не към Габриел и Киара, а към двамата, излезли измежду дърветата. Той остана неподвижен за по-малко от секунда, след това внезапно прибра пистолета, обърна се и побягна в друга посока.

Докато Габриел погледне отново назад, двамата мъже с автоматите бяха само на няколко крачки от него и приближаваха с бърз бяг. Първият блъсна Габриел, поваляйки го на твърдата земя на гробището. Киара успя да закрие лицето си, докато вторият мъж събаряше и нея. Габриел усети как ръка в ръкавица затиска устата му и горещия дъх на нападателя до ухото си.

— Отпусни се, Алон, сред приятели си. — Говореше английски с американски акцент. — Не ни създавай затруднения.

Габриел махна ръката от устата си и погледна нападателя в очите.

— Кои сте вие?

— Мисли за нас като за твоите ангели хранители. Мъжът, който вървеше към вас, е професионален убиец и щеше да застреля и двама ви.

— Какво ще правите с нас?