Смарагдовозелено

Сърцето ми също подскочи, най-вече защото веднага щом ме видя, върху лицето на Гидиън цъфна усмивка с размерите на източната делта на Ганг. (Най-малко!)

— Здрасти, Гуени, добре ли спа? — попита той нежно.

— Но какво правите още тук горе? Отдавна трябваше да сте при мадам Росини и вече преоблечен — разписка се господин Марли. — Днес програмата ни е наистина доста гъста и мисията Черен турмалин/Са...

— Вие избързайте напред, Марли — каза Гидиън любезно. — С Гуени ще ви настигнем след няколко минути. А след това за нула време ще се преоблека.

— Вие нямате право... — започна адептът, но изведнъж любезността в погледа на младежа изчезна и той стана толкова студен, че господин Марли се присви. — Но не трябва да забравяте да й завържете очите — добави, като му връчи черната превръзка и с дълги крачки забърза напред.

Гидиън дори не го изчака да се скрие от погледа ни, преди да ме придърпа в прегръдките си и да ме целуне.

— Толкова ми липсваше!

Много се радвах, че Ксемериус не присъстваше, когато в отговор прошепнах нежно:

— И ти на мен.

Обвих ръце около врата му и страстно отвърнах на целувката му. Гидиън ме притисна към стената и се откъснахме един от друг едва когато една от картините на стената падна до краката ми. Една картина с маслени бои, изобразяваща четири мачтов кораб в бурно море. Останала без дъх, се опитах отново да я закача на стената.

Гидиън ми помогна.

— Вчера вечерта исках да ти се обадя, но после реших, че майка ти е права. Ти наистина се нуждаеше от сън.

— Да, така е. — Облегнах гръб на стената и му се усмихнах. — Разбрах, че тази вечер заедно ще ходим на парти.

Той се засмя.

— Да, среща за четирима, заедно с малкия ми брат. Рафаел беше във възторг, особено когато научи, че идеята е била на Лесли. — Гидиън погали с върховете на пръстите си бузата ми. — Някак си си представях първата ни среща по друг начин, но приятелката ти може да бъде много убедителна.

— А спомена ли ти, че става дума за костюмено парти?

Той вдигна рамене.

— Нищо повече не може да ме шокира. — Пръстите му продължиха разходката си надолу към врата ми. — Вчера имахме още толкова много неща да... обсъдим. — Прокашля се. — Бих искал да науча всичко за дядо ти и как, по дяволите, си успяла да се срещнеш с него. Или по-скоро, кога. И какво общо има с всичко това онази книга, която приятелката ти размахваше, сякаш е Свещеният граал?

— О, „Ана Каренина“! Донесох ти я, въпреки че според Лесли трябва да поизчакаме малко, докато наистина се убедим, че си на наша страна. — Понечих да бръкна в чантата ми, но нея я нямаше. — По дяволите! Преди малко, докато слизахме от лимузината, мама взе чантата ми.

Отнякъде прозвуча мелодията Nice Guys Finish Last*. Нямаше как да не се засмея.

* „Добрите момчета финишират последни“ — песен на американската пънк рок група „Грийн Дей“. — Бел. ред.

— Това да не би да е...

— Ъ... ами да. Не е ли подходяща? — Гидиън измъкна мобилния си телефон от джоба на панталона си. — Ако е Марли, ще го... О! Майка ми. — Той въздъхна. — Намерила е подходящ интернат за Рафаел и иска аз да убедя брат ми да отиде там. После ще й се обадя.

Телефонът не спираше да звъни.

— По-добре се обади. През това време набързо ще отида да взема книгата.

Спринтирах, без да дочакам отговора му. Вероятно господин Марли щеше да откачи долу, в мазето, но нямаше значение.

Вратата към драконовата зала бе открехната и още отдалече чух развълнувания глас на майка ми.

— Какво е това? Някакъв разпит? Вече изложих причините, които съм имала. Исках да защитя дъщеря ми и се надявах, че Шарлот е наследила гена. Няма какво повече да се каже по въпроса.

— Седнете отново. — Без съмнение това беше гласът на господин Уитман, който използваше при непослушните ученици.

Поместиха се столове. Множество прокашляния.

Аз се промъкнах по-близо.

— Предупредихме те, Грейс! — разнесе се леденият глас на Фолк де Вилърс.

Вероятно в този миг мама гледаше обувките си и се питаше защо, по дяволите, си даде толкова труд с тоалета. Подпрях гръб на стената, точно до вратата, за да мога да чувам по-добре.

— Колко глупаво е да се предполага, че няма да открием истината — дочух и сърдития глас на доктор Уайт.

Гласът на мама повече не се чу.

— Вчера си направихме малка екскурзия до Костуолдс и посетихме някоя си госпожа Доун Хелър — каза Фолк. — Името ти говори нещо, нали? — Когато мама не отговори, той продължи: — Става дума за акушерката, която е помогнала при раждането на Гуендолин. Тъй като съвсем наскоро си платила наема за къщичката й с кредитната си карта, си мислех, че веднага ще си спомниш за нея.

— Боже, какво сте сторили на бедната жена? — прошепна мама.

— Нищо, разбира се. Вие какво си мислите! — отвърна й господин Джордж.

— Но тя, изглежда, вярваше, че искаме да я използваме за някакви си сатанински ритуали. Беше съвсем истерична и непрестанно се кръстеше. А когато видя Джейк, от страх за малко да припадне — добави господин Уитман с преливащ от сарказъм тон.