Смарагдовозелено

— Сякаш ще ти повярва! Защо не й пробута историята с лука? Никога не ме слушаш! — тросна ми се Ксемериус и запристъпва тежко с лапите си по пода.

Той беше малък каменен гаргойл с големи уши, крила като на прилеп, дълга люспеста драконова опашка и две малки рогца върху коткоподобна глава. За съжаление, изобщо не беше толкова сладък, колкото изглеждаше, и пак за съжаление, никой освен мен не можеше да чуе безсрамните му коментари и да затвори устата му. Това, че можех да виждам и говоря с гаргойли и всякакви други призраци още от най-ранно детство, бе едната от странните ми способности, с които трябваше да живея. Другата беше още по-странна и самата аз разбрах за нея едва преди две седмици, а именно, че принадлежа към един — таен! — кръг от дванайсет пътуващи във времето и че трябва ежедневно да отскачам в миналото за няколко часа. Всъщност проклятието — упс, грешка! — дарбата да можеш да пътуваш във времето трябваше да бъде наследена от братовчедка ми Шарлот, която бе много по-подходяща за целта, но в действителност се оказа, че аз съм „късметлийката“. За което от самото начало трябваше да се досетя, защото все на мен се падаше Черния Петър. При коледните томболи в училище все аз изтеглях имената на учителите (а какво, за бога, можеш да подариш на учител?), ако имах билети за концерт, със сигурност се разболявах (дори и по време на ваканциите), а когато исках да изглеждам особено добре, ми излизаше пъпка на челото, голяма колкото трето око.

На някого може и да не му се стори удачно да сравнява пътуването във времето с пъпки или дори в първия момент да му прозвучи като нещо весело и желано, но не е така. То е по-скоро досадно, костващо доста нерви и опасно. И да не забравяме: ако не бях наследила тази тъпа дарба, никога нямаше да се запозная с Гидиън, което означава, че сърцето ми — дали от марципан, или не — нямаше да е разбито. Защото мръсникът също бе един от дванайсетте пътуващи във времето. Един от малкото все още живи. Другите можеха да бъдат срещнати единствено в миналото.

— Плакала си — бе констатирала майка ми.

— Виждаш ли! — бе извикал тогава Ксемериус. — Сега ще те изстиска с разпитите си като лимон и няма да те изпусне от очи и за секунда, и от търсенето на съкровището нощес нищо няма да излезе.

Направих физиономия, която показваше, че определено не ми беше до търсене на съкровища точно тази нощ — така се държи човек с невидимите си приятели, когато не иска другите да го обявят за луд, защото говори с въздуха.

— Кажи, че си изпробвала лютивия си спрей и погрешка си напръскала очите си — бе изкрякал въздухът.

Ала аз бях прекалено изтощена, за да лъжа. Погледнах мама с разплакани очи и опитах да й кажа истината. Все тая.

— Просто... не се чувствам добре, защото... ами... момичешки работи, сещаш се.

— О, миличка...

— След като поговоря с Лесли по телефона, ще се почувствам по-добре.

За мое и на Ксемериус изумление, майка ми се задоволи с това обяснение. Тя ми свари чай, постави каната заедно с любимата ми чаша на точки на нощното ми шкафче, погали ме по главата и ме остави на мира. Дори си спести толкова характерните в други случаи коментари от рода на: Гуен, вече минава десет, говориш по телефона от четирийсет минути! Нали утре ще се видите в училище! Понякога наистина беше най-добрата майка на света.

С въздишка преметнах крака през ръба на леглото и зашляпах към банята. Облъхна ме повей на студен въздух.

— Ксемериус, ти ли си? — прошепнах и опипом затърсих ключа на лампата.

— Зависи. — Ксемериус висеше с главата надолу на полилея в коридора и замига на светлината. — Само ако не се превръщаш отново във фонтан! — Гласът му изтъня и стана плачлив, когато започна да ме имитира — за съжаление, особено сполучливо. — И после той каза, че няма представа за какво говоря, а после аз го попитах: Да или не?, а той ми отговори: Да, но моля те, спри да плачеш... — Ксемериус въздъхна театрално. — Момичетата наистина са костващите най-много усилия хора. Веднага след пенсионираните данъчни служители, продавачките в магазини за чорапи и председателите на земеделски сдружения.

— Нищо не обещавам. — Шепнех, за да не събудя останалите. — Най-добре е да не говорим за сещаш-се-кого, защото иначе... ами... фонтанът отново може да изригне.

— И без това повече не мога да слушам името му. Ще направим ли най-сетне нещо смислено? Като например да търсим съкровище?

Може би по-смислено бе пак да легна да спя, но за съжаление, напълно се бях разсънила.

— От мен да мине. Но преди това трябва бързо да се освободя от чая.

— Ъ?

Посочих вратата на тоалетната.

— Аха, ясно. Аз ще почакам тук.

В огледалото в банята видях, че изглеждам много по-добре, отколкото очаквах. За съжаление, нямаше и следа от белодробна туберкулоза. Само клепачите ми бяха малко подпухнали, сякаш бях прекалила с нанасянето на розови сенки.