Читаем Смарагдовозелено полностью

— Малкото невидимо чудовище има право! Сега трябва да запазим здравия си разум и да съберем всички факти. Уф, това пък какво беше? Чакай малко, трябва да отворя прозореца, защото Берти изпусна едно от ужасните си пръцкания... лошо куче! Докъде бях стигнала? Да, точно така, трябва да открием какво е скрил дядо ти в къщата ви. — Тонът й се извиси с няколко октави. — Бих казала, че Рафаел се оказа доста полезен. Може би не е чак толкова глупав, колкото ни се струва.

— Сигурно имаш предвид, колкото на теб ти се струва. — Ставаше дума за по-малкия брат на Гидиън, който отскоро посещаваше нашето училище и който бе разкрил, че загадката, оставена от дядо ми, всъщност указваше географски координати, водещи право към нашата къща. — Мен по-скоро живо ме интересува каква част от тайните на пазителите и пътуванията във времето на Гидиън достигат до Рафаел.

— Може би повече, отколкото човек би предположил — отвърна Лесли. — Във всеки случай, не се хвана на приказките ми, че игрите със загадки в момента са последен писък на модата в Лондон. Но беше достатъчно умен, за да не задава въпроси. — След кратка пауза добави: — Той има доста хубави очи.

— Определено.

Очите му наистина бяха хубави, което ми напомни, че Гидиън имаше абсолютно същите — зелени и обрамчени от гъсти тъмни мигли.

— Не че това ме впечатлява по някакъв начин, просто констатирах...

Влюбих се в теб, бе заявил Гидиън напълно сериозно, гледайки ме право в очите. А аз бях отвърнала на погледа му и бях повярвала на всяка дума! Сълзите ми отново започнаха да се стичат и едва успявах да чуя думите на Лесли.

— ...но се надявам да е дълго писмо или нещо като дневник, в които дядо ти обяснява всичко, премълчавано от другите, и дори още някои неща. Тогава няма повече да ни се налага да се лутаме на сляпо и най-сетне ще можем да съставим истински план...

Такива очи трябва да бъдат забранени. Или трябва да се постанови закон, според който момчета с толкова красиви очи трябва да ходят само със слънчеви очила, освен ако, за компенсация, нямаха огромни щръкнали уши или...

— Гуени? Да не би отново да цивриш? — Сега Лесли звучеше точно като госпожа Каунтър, учителката ни по география, когато някой й кажеше, че за съжаление, е забравил домашното си. — Скъпа, това не е добре! Трябва да престанеш да забиваш отново и отново камата в нараненото си сърце! Сега трябва...

— ...да запазим здравия си разум! Напълно си права.

Въпреки усилията, които ми костваше, се опитах да избия от главата си спомените за очите на Гидиън и да придам поне малко увереност на гласа си. Просто дължах това на Лесли. В крайна сметка тя ме подкрепяше дни наред, без да поставя каквито и да било условия. Затова, преди да приключим разговора, трябваше непременно да й кажа колко съм щастлива, че ми е истинска приятелка. (Макар че пак започнах мъничко да плача, но този път от умиление.)

— И аз се радвам, че си до мен — увери ме тя. — Животът ми без теб щеше да е толкова скучен.

Когато приключихме, бе малко преди полунощ и действително за няколко минути се бях почувствала по-добре, но сега, в 3:10 часа, много ми се искаше пак да й се обадя, за да предъвчем отново всичко отначало.

По природа не бях чак такава ревла, но просто за първи път през живота си страдах от любовна мъка. Истинска любовна мъка, имам предвид. От онази, която наистина боли. Покрай нея всички други неща минават на заден план. Дори оцеляването се превръщаше в маловажен въпрос. Честно, в този миг мисълта за смъртта дори не беше неприятна. В крайна сметка нямаше да съм първата, починала от разбито сърце, в това отношение се намирах в добра компания: Малката русалка, Жулиета, Покахонтас, Дамата с камелиите, мадам Бътерфлай — а сега и аз, Гуендолин Шепърд. Хубавото беше, че можех да си спестя номера с камата (в сърцето), защото, съдейки по това, колко окаяно се чувствах, сигурно вече се бях заразила с белодробна туберкулоза, от която се умираше много по-живописно. Ще лежа върху леглото си бледа и красива като Снежанка, с коса — разстлана върху възглавниците. Гидиън ще коленичи до мен и горчиво ще се разкайва за онова, което ми стори, когато прошепна последните си думи...

Но преди това спешно трябваше да отида до тоалетната. В нашето семейство ментовият чай с много захар и лимон бе нещо като универсално лечебно средство срещу мъка и тъга и аз бях изпила цяла кана. Когато се прибрах, на мама веднага й бе направило впечатление, че не се чувствам добре. Това не бе кой знае какво постижение, защото от прекаления плач приличах на заек албинос. Тя със сигурност нямаше да ми повярва, че на път за къщи е трябвало да режа лук в лимузината, каквото оправдание бе предложил да използвам Ксемериус.

— Да не би проклетите пазители да са ти сторили нещо? Какво се е случило? — бе попитала тя и бе успяла да изглежда едновременно състрадателно и ужасно ядосано. — Ще убия Фолк, ако...

— Никой нищо не ми е сторил, мамо — бях побързала да я уверя. — И нищо не се е случило.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Неудержимый. Книга I
Неудержимый. Книга I

Несколько часов назад я был одним из лучших убийц на планете. Мой рейтинг среди коллег был на недосягаемом для простых смертных уровне, а силы практически безграничны. Мировая элита стояла в очереди за моими услугами и замирала в страхе, когда я выбирал чужой заказ. Они правильно делали, ведь в этом заказе мог оказаться любой из них.Чёрт! Поверить не могу, что я так нелепо сдох! Что же случилось? В моей памяти не нашлось ничего, что бы могло объяснить мою смерть. Благо судьба подарила мне второй шанс в теле юного барона. Я должен восстановить свою силу и вернуться назад! Вот только есть одна небольшая проблемка… как это сделать? Если я самый слабый ученик в интернате для одарённых детей?Примечания автора:Друзья, ваши лайки и комментарии придают мне заряд бодрости на весь день. Спасибо!ОСТОРОЖНО! В КНИГЕ ПРИСУТСТВУЮТ АРТЫ!ВТОРАЯ КНИГА ЗДЕСЬ — https://author.today/reader/279048

Андрей Боярский

Попаданцы / Фэнтези / Бояръ-Аниме