Следите остават

— След това именно започна играта… Малко преди три часа аз напуснах града при контролния пункт и номерът ми бе, разбира се, надлежно записан… За милицията моята кола бе влязла в града около полунощ и малко по-късно бе излязла обратно по същия път… Това бе външното… А фактически аз спрях колата вън от града и отново смених номера — тоя път с истинския…

— Почаках да мине три часа и да сменят милиционера, който евентуално би могъл да запомни колата или мене, после се върнах обратно… На контролния пост, разбира се, отново записаха номера ми!… Какво излизаше от цялата тая операция?… Колата с номера на мините бе пропътувала нормално цялото разстояние, бе минала през всички контролни постове и бе влязла в града, без да излиза от него… Освен това една втора мнима кола, която евентуално би се компрометирала, ако са следели някоя от квартирите, бе влязла в града и бе излязла от него същата нощ… На нас ни беше ясно, че тая кола ще бъде търсена някъде из околностите на София, тъй като нейният номер не е бил записван на никакъв друг контролен пост…

— Къде гарира колата? — попита полковник Филипов.

— Обратно в гаража на мините…

— Не забелязаха ли там твоите разходки?

— Гаражът е малък, само за няколко коли, а аз знаех, че през тая нощ ще бъде съвсем празен… На пазача казах, че отивам до квартирата си, за да взема някакви дрехи, тъй като на другия ден няма да имам време за разходки. Щом се съмна, отидох в ремонтната работилница, където ми направиха някои малки поправки на електрическата инсталация и смених акумулатора. В пет часа следобед натоварих групата от трима души и напуснах София… Разбира се, те бяха доста променени… Ние предполагахме, че момчето е вече намерено и е разказало как изглеждат неговите нападатели… Ние също знаехме, че ако се усъмнят за бягство с кола, те ще я търсят през изминалата нощ, ще спрат вниманието си на излезлите през същата нощ от града коли и навярно ще се заблудят в колата с фалшивия номер — единствената, която може да им се види подозрителна… Тъй опасността за нас ставаше минимална… Действително през целия път до мините никой не ни спря и никой не направи проверка какви хора сме и къде отиваме… Както ми се струва, номерът бе сполучил напълно…

— Сполучи! — съгласи се с горчивина полковникът. — Само че не напълно! Защо оставихте Тороманови в София и къде се крият те сега?

— Опасно беше да вземем цялата изчезнала група… Особено опасно беше да возим жената с нейната твърде очебийна външност…

— А сега те къде са?

— В моята квартира… На хазаите казах, че са роднини от провинцията, които ще правят тук бани и ще стоят само няколко дена…

— Изобщо бива те по лъжите! — заключи полковник Филипов и стана. — Лошото е само това, че на лъжата краката са много къси! Винаги е било така и винаги така ще бъде!

После, като се обърна към Пешо, ласкаво добави:

— А ние с тебе, моето момче, ще имаме тая вечер още малко работа… Ще трябва да видиш и разпознаеш твоите приятели от квартирата на инженер Дончев. Вярвам, че след малко ще бъдат там, където е мястото им…

Диверсантската тройка бе заловена без особен труд благодарение на това, че шофьорът бе изказал паролата. Облечени с полутуристически дрехи, лейтенант Наумов и един сержант от службата му бяха проникнали в жилището на зъболекаря и бяха насочили пистолетите си срещу смаяните престъпници. Малко по-късно Пешо отиде в ареста и установи, че това са същите хора, които бе видял в квартирата на инженер Дончев. Заедно с диверсантите бе заловено непокътнато цялото им снаряжение, включително радиостанцията и нейният шифър. Взривът бе открит, както шофьорът ги бе предупредил, в един от складовете на мината.

Още същата нощ бяха арестувани в София още четирима членове на диверсантската група, между тях и съпрузите Тороманови. Успя да се изплъзне само инженер Дончев, който, щом разбрал, че квартирата му е открита, успял да се прехвърли през границата в Гърция.

Два дена след големите арести полковник Филипов пристигна с колата си у Пешови и веднага събра своите малки помощници. Дойдоха всички, включително и Юлия. Полковникът изглеждаше доволен, шегуваше се с момчетата, а с Юлия се държеше така, сякаш тя е най-важната между всички. Настроението изобщо бе повишено и весело, всички приеха като напълно заслужен дар кекса, който майката на Пешо им поднесе. Накрая полковник Филипов сложи ръка върху рамото на Юлия и сериозно попита:

— Знаете ли защо съм дошъл днеска при вас?

— Знаем! — почти едногласно отговори цялата компания.

— Хайде де! А защо?

— Да ни разкажеш защо Тороманов е хвърлил ключа през прозореца! — отговори за всички Веселин…

Полковник Филипов едва ли не се опули от изненада.

— Брей, че хитри момчета! — възкликна той възхитен. — Правилно, познахте! Само че тайната не е кой знае каква, всичко излиза много просто!

Полковникът погледна внимателните лица на момчетата и продължи: