Следите остават

— Имат ли оръжие?

— Да, имат автоматично оръжие и няколко бомби.

— А взривните вещества? Шофьорът отново леко пребледня.

— Взривните вещества са в склад номер осем.

— Под земята? — възкликна лейтенант Наумов и избърса несъзнателно с ръка потта, избила по челото му.

Полковник Филипов го погледна строго.

— Моля, не прекъсвайте! Кой пази взрива?

— Никой не го пази — отвърна глухо шофьорът. — Сам се пази! Магазинерът знае, че там има части от компресори.

— За какво е складиран там взривът?

— Знаете за какво! — отвърна шофьорът и облиза пресъхналите си устни.

— Аз добре зная, но трябва да го кажеш и ти!

— Групата трябваше да хвърли във въздуха мините с техните най-важни инсталации…

— …и с хората…

— Да, и с хората…

— За кога бе определен денят?

— Не беше точно установено… Все още търсехме възможност един или двама от групата да проникнат вътре като работници… Но това се оказа необикновено трудно, просто… невъзможно…

— Защо се отказахте от идеята Тороманов да проникне в мините като инженер…

Шофьорът погледна смутено полковника.

— Разбрахме, че няма да го приемат. Тука бдителността е засилена, това е просто невъзможно…

— Оказа се, че не е толкова силна! — каза полковникът. — Щом сте внесли вътре взрива, значи нещо в бдителността куца…

Лейтенант Наумов се изчерви.

— Взрив е друго, а хора — съвсем друго! — отвърна шофьорът.

— Кой има право да влиза в контакт с групата, която сега се крие при зъболекаря?

— Никой освен мене…

— А може би и всеки друг, който знае парола…

— Само аз зная парола…

— А ако ви прехвърлят помощници през границата?

— Това е вече друго… Те са длъжни да я знаят…

— Кажете я! Кажете я пред всички!

Лицето на шофьора отново потъмня от приток на кръв, той едва ли не заекна от усилие, но каза паролата.

— Така! — въздъхна полковникът. — Сега можеш малко да починеш! Стефане, дай му вода и цигари! Ако иска — дай му и малко коняк.

— Коняк? — попита директорът.

— Да, малко, колкото да дойде на себе си!

Полковникът и лейтенант Наумов излязоха от кабинета. Пешо, който през цялото време мълчаливо слушаше разпита, с облекчение въздъхна. Нямаше вече никакво съмнение — тоя път бандитите нямаше да се отскубнат. Въпреки преживяната опасност, въпреки тежкия и задушен въздух в кабинета на директора, сега му се струваше, че диша по-леко, отколкото и да било друг път. През това време директорът на мините някак без желание и едва ли не с отвращение изпълняваше нарежданията на полковник Филипов. Той наля вода в чиста чаша, принесе луксозната кутия за цигари, после извади отнякъде и шише с коняк. Шофьорът най-напред се нахвърли на цигарите, но белезниците му пречеха да запали клечката кибрит. Като се понавъси, директорът му запали цигарата.

— Хубаво ме нареди ти мене! — каза той мрачно. — Да ти имам такова доверие, пък ти като змия в пазва…

— На вас лично нищо лошо не съм направил — измърмори глухо шофьорът. — На вас аз съм благодарен за грижите!

— Хубава благодарност! — кипна внезапно директорът. — Хубава благодарност — да вдигнеш целите мини във въздуха!

Шофьорът наведе безпомощно глава.

— Нямаше как! — въздъхна той. — Те ме държеха в ръцете си!

Пешо едва не изскочи навън — така отвратителни му бяха оправданията на шофьора. След малко в кабинета отново влезе полковник Филипов, но по спо-, койното му лице не можеше да се познае какви решения е взел и какво е намислил да предприеме. Той се отпусна в креслото си, помълча малко, после бавно заговори.

— Мене вече ми е ясна играта със сменените номера на автомобила… Само едно не мога да разбера — поради каква причина сте тръгнали от мините за София тъкмо навреме, за да ги спасите!

Шофьорът вдигна глава.

— Така беше уговорено! — отвърна той кратко.

— А откъде знаехте, че ще се случат непредвидените събития?

— Разбира се, не знаехме… Аз потеглих от мините на 26 вечерта, под предлог, че трябва да се извърши малък ремонт на колата и да се смени акумулаторът… Предварително беше уговорено, че ще ги взема с колата, но на следната нощ, след като престоя един ден в града… Според предварителния план трябваше да взема в колата и петимата — групата от квартирата на инженера плюс Тороманов и жена му. Също така според предварителния план аз трябваше да направя всичко, за да залича следите на колата, в, случай че забележат нейния номер. Когато пристигнах близо до София, аз смених номера на колата с фалшив номер и така влязох в града… Според плана веднага гарирах колата в софийския гараж на мините и се обадих по телефона в квартирата на инженера…

— В колко часа? — попита полковникът.

— Към два часа без четвърт.

— После?

— От квартирата на инженера получих нареждане точно в 2:10 часа да бъда на една от съседните улици… По тона разбрах, че се е случило нещо непредвидено и бях, разбира се, готов за всякакви изненади. На определеното време се явих на мястото и натоварих групата заедно с багажа и… Получих заповед да вземем и Тороманови, което веднага изпълних… Така с петимата души аз отидох в моята градска квартира… Там оставих всички…

— Къде е квартирата? — запита полковникът. Шофьорът каза улицата и номера.

— След това?