Следите остават

Мина четвърт час и нищо особено не се случи. От време — на време някой случаен минувач прекосяваше улицата, някой велосипедист подрънкваше разсеяно със звънчето си и отново наставаше тишина. Горе прозорците на зъболекаря бяха отворени, но на тях не се мяркаше никакъв човек, сякаш и в стаите, и в кабинета нямаше никой. През цялото време от входа на бялата кооперация излезе само някаква прегърбена бабичка и никакъв човек не влезе вътре. Да се чака така, беше доста скучно.

— Слушай, Бебо, хайде да поиграем на дама! — предложи внезапно Юлия.

На Бебо, който през цялото време мислеше за своя зъб, не му беше до игри.

— Глупости! — каза той презрително. — Да не съм нещо момиче?

— И момчетата играят на дама…

— Играят, но малките…

— И ние трябва да играем! — каза настойчиво Юлия. — Ако някой ни види горе от прозореца как стоим и чакаме, може да се усъмни!

Бебо с въздишка се съгласи, че това е действително така. Юлия извади от джоба на престилката си парче тебешир, начерта дамата и скоро играта почна. От много време — откакто бе влязла в компанията на момчетата — тя не бе играла никакви игри и сега се увлече, очите и радостно заблестяха. Тъкмо в разгара на играта някой край тях се обади:

— А не може ли и аз да поиграй?

Юлия сепнато се обърна. На тротоара бе застанало високо слабичко момиче е две дебели, лъскаво черни плитки отпред и нова алена пионерска връзка върху бялата си блузка. Това беше момичето, с което миналия път се беше запознала, докато чакаше тук на улицата Тороманов.

— Ох, ти ли си? — зарадва се Юлия. — Ами разбира се! Трима е по-интересно!

Но Бебо се намуси. Да играе с едно момиче на дама, както и да е, но да играе с две момичета — това вече на нищо не приличаше. И после… ако се появи внезапно Тороманов, как ще се откачат от нея? Той скачаше без желание на един крак по квадратите на дамата и чувствуваше как настроението му падаше все по-ниско и по-ниско. Изправени край него, двете момичета внимателно го следяха.

— А не ви ли е страх да играете тука на нашата улица? — запита внезапно Живка.

— Защо да ни е страх?

— Как защо? Ами ако дойде Крум?

— Кой Крум? — не разбра Юлия.

— Този, дето го бихте миналия път.

Юлия съвсем бе забравила за него. Бебо престана да скача и както бе сърдит за играта, гневно измърмори:

— Ще дойде той, ама като го перна, еей там ще хвръкне?

Юлия с уважение погледна пръста му — той сочеше не по-малко от средата на улицата. Живка, която бе по-голяма, не се увлече от хвалбата, бавно поклати глава:

— Не го знаете вие какъв е, затуй приказвате…

— Нека само припари насам! — храбро възрази Бебо, макар да не се чувствуваше така сигурен в юмруците си, както личеше от тона му.

— По-хубаво да не припарва — скептично забеляза Живка.

— Не, не, по-хубаво нека припари! Тъкмо да го откажем да се закача повече!

— Във всеки случай много лошо момче! — забеляза с тон на голямо момиче Живка. — Представете си, хванали го в училището да рисува с тебешир хакенкройцери!

— Какво, какво? — смая се Юлия.

— Пречупени кръстове! — важно обясни Живка. — Фашистката емблема!… Представете си, не вярвах, че има такива момчета! Просто… фашист!

— Пор такъв! Само да ми се мерне! — закани се мрачно Бебо.

Но не минаха дори пет минути и той горчиво съжали за заканата си. Тъкмо в разгара на играта някъде из дворовете излезе червенокосият нехранимайко и бавно се запъти към тях. Беше както винаги бос, в къси панталони, в едната си ръка държеше жилава пръчка, в другата парче от старо желязо. Като видя въоръжението му, Бебо усети как кръвта му застива, лицето му едва доловимо пребледня. Червенокосият се приближи и като забеляза Юлия, втренчи в нея малките си злобни очички. Беше съвсем сигурно, че е познал стария си враг.

— Я се махайте оттук! — заповяда той грубо и мрачно. — Хайде, дим да ви няма!

— Ти се махай! — също така грубо му подвикна Бебо, но гласът му като че ли трепна и лицето му за губи своя решителен израз.

Все пак резкият тон направи впечатление на червенокосия.

— Ти много знаеш! — каза той с поомекнал глас. — Като ти ударя един, ще се залепиш като гербова марка за стената!

— А пък аз като ти Лепна един, ще ти изхвръкнат и двете очи!

— Колкото и да беше грозна заканата, тонът на Бебо беше доста примирителен, видът му He предвещаваше нищо такова.

— Брей, брей! — злобно измърмори червенокосият. — Много си страшен!

— На тебе май ти дойде малко боя миналия път!

В очите на червенокосия се мярна омраза и любопитство.

— Ааа, ти от тях ли си? Затуй ли си толкова лют? — Той завъртя многозначително пръчката в ръката си. — Ела, ела, че ми трябваш!

— А другите трябват ли ти?

— И те ми трябват…

— Тогава почакай само две минути! Те ей сега ще дойдат!

По лицето на червенокосия се мярна ясно забележимо безпокойство.

— А те къде са?

— Тука са… горе при зъболекаря! Ако искаш — може да им свирна! Докато кажеш „гък“ — и ще дотичат!