Следите остават

— Тороманови! — възкликна той радостно, макар да не беше съвсем сигурен, че е видял добре.

Всички наскачаха и едва ли не се втурнаха вкупом към улицата.

— Стой! — извика остро и властно Пешо. — Само двама!

Когато излязоха с Чарли от градинката, колата вече беше спряла пред зданието, в което живееха Тороманови.

Разбираш ли от коли? — тихо изшептя Пешо.

— Разбирам!

— Запомни и марката и номера! Аз ще наблюдавам хората!

Докато приближаваха, от колата излязоха бавно съпрузите Тороманови, също такива прашни, с уморени от пътуването лица. Излезе и шофьорът — около четиридесетгодишен, с дълго—мрачно лице и с черни, подстригани мустаци. И високата му, доста стройна фигура, и панталонът от хубав плат, и дори добре скроената спортна карирана риза не напомняха за обикновените шофьори на леки коли. Високият мъж мина зад колата, извади от задния капак голямата зелена раница и мълчаливо я подаде на Тороманов. Жена му беше вече отминала. Тороманов кимна мълчаливо в знак на благодарност и без да каже нито дума, се упъти към входа на кооперацията.

Момчетата бавно отминаха. Сърцата им силно биеха от любопитство и възбуждение. В следния миг те видяха по полутъмното платно на улицата светлите следи от фаровете на колата и чуха засиленото бучене на мотора, който тъкмо даваше газ. Колата ги настигна и отмина, после с доста бърз ход зави вляво на първата напречна улица.

— Видя ли всичко? — запита Пешо.

— Видях…

— Марката на колата?

— Добре запомних всичко — петместен „Шевролет“

— Сигурен ли си?

— Как тъй да не съм сигурен! — погледна го обиден Чарли. — „Шевролет“, доста запазен, боядисан в черен цвят, десният заден калник чукнат и след това ремонтиран, на прозорчетата пердета, задното от които спуснато, отпред на стъклото автоматична чистачка и козирка от цветно стъкло… Това достатъчно ли е?

— Ами номера? — досети се изведнъж Пешо.

— Всичко е наред — колата има софийски номер 1150!

След преживените тревоги момчетата се разотидоха по домовете си разведрени и с облекчени сърца. На другата сутрин първият пост си зае мястото към шест часа, а към осем часа в градинката се събраха почти всички — включително и Юлия, която тайно се бе измъкнала от дома си. Сутринта не донесе нищо особено. Тороманова купи мляко от кварталната млекарница и се върна у дома си, а Тороманов отиде само до будката за вестник и цигари. Тоя ден магазинчето на Тороманови по всяка вероятност щеше да остане затворено — стопаните навярно се бяха здравата изморили от неделната екскурзия.

Към четири часа следобед Тороманов излезе от дома си със своята голяма пазарска чанта под мишница. След него тръгна Коста, а Юлия и Бебо бяха веднага изпратени да чакат пред дома на зъболекаря. Почти цялата останала група се пръсна по улицата, за да следи отдалече своя неприятел. Никога досега Тороманов не се бе движил с такъв грамаден конвой — бяха взети всички мерки тоя път да не се изплъзне из ръцете им. След всички събития през последните дни момчетата смътно чувствуваха, че са наближили решителните часове.

Но Тороманов дори не подозираше, че се намира в такова плътно окръжение. Той се движеше спокойно, по ъглите на улиците хвърляше бръз поглед назад, но нито веднъж не обърна внимание на момчетата, които си вървяха по пътя, без да поглеждат към него. Като стигна до първия голям колониален магазин, той влезе вътре, разгледа, без да бърза, витрините и започна да купува. Първата му поръчка бе половин пита хубав балкански кашкавал, след това няколко стъкла конфитюр. Коста, който уж небрежно оглеждаше витрината, усети как сърцето му ускори биенето си. Покупките отново бяха започнали.

В КАБИНЕТА

Бебо и Юлия пристигнаха задъхани от бързането пред дома на зъболекаря. Според предварителния план те трябваше да причакат тук Тороманов, в случай че по някакъв начин се изплъзне на другите преследвачи. Бебо при това беше длъжен веднага да се качи при зъболекаря и като обикновен пациент да разузнае какво се върши горе. Тля мисъл никак не го съблазняваше и той дори чувствуваше вече изтръпнал своя наяден зъб. Няма никак да му бъде лесно, когато непознатият зъболекар го натисне здраво върху стола и вкара в кухината на зъба му противното свределче.

В ранния следобеден час улицата беше пуста… Някъде далеч се чуваше обикновеният шум на големите столични булеварди — звънът на трамваите, клаксоните на автомобилите, тънкият писък на милиционерските свирки, които регулираха уличното движение. Отнякъде излезе сива охранена котка и лениво се запъти към отсрещния тротоар. Юлия, очарована от нейната гъвкава походка и от големите и жълти красиви очи, поиска да извика след нея „пис-пис!“, но изведнъж си припомни, че е вече голямо и сериозно момиче, че е натоварено тук с важна работа, и засрамено затвори уста.