Щамът Андромеда

— Сър, моите полети се състояха между 23 часа и 8 минути и 23 часа и 13 минути тази вечер. Те бяха два — единият, от изток на запад; другият — обратно, от запад на изток, със средна скорост триста километра в час, височина по алтиметъра двеста метра и…

— Само за момент — прекъсна го Манчек и вдигна ръка. — Не сте на разпит, кажете простичко.

Уилсън кимна и преглътна. Светлините в стаята изгаснаха и апаратът забръмча. Екранът показваше залетия от светлина град.

— Това е първото ми прелитане — каза пилотът. — Изток-запад, в 23 часа и 8 минути. Гледаме през лявата ми камера, която снима деветдесет и шест кадъра в минута. Както виждате, височината ми намалява бързо. Точно отпред е главната улица.

Той спря. Телата се виждаха ясно. И спрелият фургон. Антената на покрива все още се въртеше бавно. Когато самолетът прелетя отгоре, те видяха шофьора, рухнал върху кормилото.

— Отлично. Този филм ще ни помогне много, когато стане нужда.

— Говори сега за своя полет, Уилсън — напомни Манчек.

— Тъй вярно — продължи Уилсън, като се изкашля. Той гледаше втренчено екрана. — Ето, точно сега летя над целта, вие виждате труповете, които и аз ги видях в този момент. На мен ми се сториха седемдесет и пет.

Гласът му беше тих и напрегнат. Филмът прекъсна. Появиха се някакви цифри, после — отново образът:

— Спускам се втори път — каза Уилсън. Осветителните бомби догарят, но пак се вижда.

— Спрете филма — каза Манчек.

Операторът закова снимката. На нея беше изобразена дългата и права улица с телата по нея.

— Върнете.

Той върна филма, като че ли самолетът се издигаше от земята.

— Спрете сега.

Кадърът замръзна. Манчек стана и се приближи до екрана, като се взираше в единия край.

— Гледайте тук — посочи той една от фигурите. Беше човек с дълга до коленете бяла риза, който стоеше и гладеше самолета. Стар, с изпито лице, с широко разтворени очи.

— Какво ще кажете? — Манчек се обърна към Джегърс.

Джегърс се приближи. Смръщи вежди.

— Пуснете го още малко нататък — филмът продължи. Те вече ясно виждаха как човекът извръща глава и проследява с поглед самолета, който минава над него.

— Сега пак обратно — каза Джегърс.

Лентата се върна. Джегърс се усмихна студено.

— Човекът ми изглежда жив, сър.

— Да, сигурно е жив — отвърна Манчек рязко.

С тези думи той тръгна към вратата. На излизане спря за минута и каза, че обявява тревога: всички от базата трябва да останат на мястото си до второ нареждане. Всякакви телефонни разговори и други контакти с външния свят се забраняват и всичко, което са видели в прожекционната зала, остава строго секретно.

— Извикайте генерал Уилър. Предайте му, че съм обявил извънредно положение без заповед отгоре. Очаквам го веднага в базата.

Фактически никой освен командира на базата нямаше право да обявява извънредно положение.

Комроу забеляза:

— Не е ли по-добре вие да му докладвате?

— Аз си имам друга работа — отвърна Манчек.

??? липсват редове ???

чрез кожата. Това обаче се смяташе за сравнително по-маловажно постижение в сравнение с токсините, открити през последните години.

С толкова много усилия и пари можеше да се очаква, че смъртоносните видове химично и бактериологично оръжие непрекъснато ще се усъвършенстват. Но през периода 1961–1965 година това не се случи.

IV. ТРЕВОГА

Когато Артър Манчек влезе в малката звуконепроницаема кабина и седна пред телефона, той вече знаеше точно какво щеше да прави, но не беше сигурен защо трябва да го прави.

Като старши офицер в програмата „Скууп“ преди около година той беше запознат с програмата „Уайлдфайър“1. Доколкото си спомняше, за нея им говори доста сухо и прецизно един дребничък мъж — университетски професор и автор на проекта. Манчек беше забравил подробностите, освен че някъде имало лаборатория и петима учени, които можело да бъдат извикани в случай на тревога. Функцията на този екип била да изследва възможните извънземни форми на живот, донесени от американските космически апарати, връщащи се на земята.

Не му казаха кои са петимата мъже. Манчек знаеше само, че съществува специален пряк кабел, по който могат да бъдат извикани. За да се свърже, трябваше да набере някакъв двуцифрен код. Той бръкна в джоба си и извади портфейла, после порови малко, докато намери картичката, която му беше дал професорът.

В СЛУЧАЙ НА ПОЖАР

Уведомете подразделение 87

Звънете само при извънредни обстоятелства.

Известно време гледаше картичката и мислеше какво ли може да се случи, ако набере 87. Опита се да си представи реда на събитията. С кого ли ще говори? Ще му се обади ли някой? Ще трябва ли да пита по-голям началник?

Потърка очите си, вгледа се пак в картичката и накрая сви рамене. Така или иначе, сега ще се разбере.

Откъсна лист от бележника до телефона и написа:

2^0 2^1 2^2 2^3 2^4 2^5 2^6 2^7

Основата на двоичната система е две. Две на нулева степен е едно, две на квадрат — 4, и т.н.

Той бързо написа още един ред.