Щамът Андромеда

Сега пак беше високо, вдигна се още по-нагоре, направи дъга и се приготви за второ спускане, като се опитваше да не мисли за онова, което видя. Едно от най-важните правила при въздушно разузнаване беше: „Не мисли за това, което виждаш.“ Анализите и преценките не бяха работа на пилота. Това беше задача на специалистите, а пилотите, които забравяха това правило и твърде много се интересуваха от онова, което снимаха, изпадаха винаги в беда — обикновено катастрофираха.

Като се спускаше втори път, той се опита да не гледа надолу, но не издържа и пак видя мъртвите тела. Фосфорните пламъци горяха по-бавно, светлината беше по-слаба и по-зловеща. Телата си бяха там — не беше ги измислил.

— Господи! — възкликна пак. — Боже Господи!

Табелата на вратата гласеше: ПРОПУСК ЕПСИЛОН, и под нея с червени букви — ВЛИЗАНЕ САМО СЪС СПЕЦИАЛЕН ПРОПУСК. Вътре беше нещо като стая за инструктаж, на едната стена имаше екран, а срещу него бяха наредени столове от стоманени тръби и кожа. Зад тях бе прожекционният апарат.

Когато Манчек и Комроу влязоха в стаята, Джегърс вече ги чакаше изправен пред екрана. Джегърс беше нисък, пъргав и с изразително лице. Въпреки че не го обичаха много в базата, той беше признат за най-добър дешифровчик на разузнавателните полети. Той бе човек, който изпитваше удоволствие да се рови и в най-малките подробности, затова тази работа бе точно за него.

Щом двамата седнаха, Джегърс потри ръце.

— Така, смятам, че можем да почнем веднага. Мисля, че тази вечер има нещо интересно за вас — той кимна на оператора отзад.

— Първата снимка.

Лампите в стаята загаснаха. Чу се прещракване и на осветения екран се яви снимка отгоре на малък град в пустинята.

— Снимката не е съвсем обикновена — поясни Джегърс. — От архивите е. Преди два месеца я направи разузнавателният спътник Янос 12. Както ви е известно, неговата орбита е двеста и осемдесет километра. Качеството на снимката е превъзходно. Все още не можем да разчитаме номерата на колите, но смятам, че догодина и това ще постигнем.

Манчек се раздвижи на стола, но не каза нищо.

— Тук виждате града — продължи Джегърс. — Пидмонт. Аризона. Население четиридесет и осем жители, нищо особено, даже и от разстояние двеста деветдесет и девет километра. Ето универсалния магазин, бензиностанцията, забележете колко ясно се чете ГАЛФ, по-нататък пощата, мотела. Другите са частни къщи. Ето там църквата. Втората снимка, моля.

Отново прещракване. Изображението беше тъмно, с червен оттенък. Явно, че и тази снимка беше направена от въздуха. Очертанията на зданията бяха много тъмни.

— Сега да започнем с инфрачервените снимки на „Скавенджър“. Тези снимки, както ви е известно, се правят с помощта на топлина, вместо на светлина. Всичко топло на снимката се отбелязва с бял цвят, а студеното с черен. Вие виждате, че зданията са тъмни — следователно са по-студени от земята. С настъпването на нощта къщите отделят топлината си по-бързо.

— А какви са тели бели петна на снимката? — попита Комроу. Виждаха се четиридесет-петдесет такива петна.

— Това са тела. Някои са вътре в къщите, някои са на улицата. Петдесет на брой. На някои от тях могат да се различат и четирите крайника и главата. Ето този например. Другият пък е проснат на улицата.

— Фургонът — забеляза Комроу. Манчек кимна.

— Въпросът сега е — мъртви ли са всички тези хора? — разсъждаваше Джегърс. — Не можем да сме сигурни. Телата имат различна температура. Четиридесет и седем са доста студени, изглежда са мъртви от известно време. Три са по-топли. Две от тях са в тази кола, тук.

— Нашите — уточни Комроу. — А третото?

— Третото е доста загадъчно. Ето го на улицата, стои ли, лежи ли? Обърнете внимание, той е съвсем бял, следователно съвсем топъл. Определиха температурата — около тридесет и пет градуса, което не е малко, може би това е температурата на кожата през хладните пустинни нощи. Следващият диапозитив.

Третата снимка светна на екрана.

Манчек се намръщи.

— Но той се е придвижил.

— Точно така. Снимката е направена при второто спускане. Точката се е придвижила на около двадесет метра. Следващият.

— Пак се е придвижил.

— Да, още пет-десет метра.

— Значи един човек е жив.

— Да, такова би могло да бъде предварителното ни заключение.

Манчек се изкашля.

— Значи така мислите?

— Да, сър. Така мисля.

— Че има човек там — долу, който се разхожда между труповете?

Джегърс сви рамене и почука с ръка по екрана.

— Трудно е да се изтълкуват фактите по друг начин и…

В този момент в стаята влезе войник с три кръгли металически кутии под мишница.

— Сър, получихме филмите от директното пикиране.

— Пускайте и тях — каза Манчек.

Заредиха апарата. Минута по-късно в стаята нахълта лейтенант Уилсън. Джегърс каза:

— Още не съм разгледал филмите, може би пилотът ще разкаже нещо.

Манчек кимна и погледна Уилсън. Пилотът стана и отиде отпред, като нервно бършеше ръце в панталоните. После застана встрани от екрана с лице към слушателите, и започна да говори монотонно.