Той го съзнаваше още в Пидмонт и това го безпокоеше. После всички тези мъчителни съмнения отидоха на заден план, за да възникнат отново по време на обедното съвещание, докато Хол говореше за своите пациенти.
Нещо от това, което Хол каза, някакъв факт, който спомена, по неясни причини се свързваше с птиците. Какво точно обаче, каква беше мисълта, думите, които възбудиха асоциацията?
Стоун тръсна глава. Не можа да си спомни. Нишките, връзките, ключът — всичко беше в главата му, но не можеше да изплува на повърхността. Стисна главата си с ръце, проклинайки неуслужливия си мозък.
Като повечето интелигентни хора, Стоун се отнасяше доста подозрително към собствения си мозък. За него той беше една точна и изкусна, но капризна машина. Никога не се учудваше, когато тя отказваше да работи, въпреки че се страхуваше от тези моменти и ги мразеше. В най-песимистичните си настроения той дори се съмняваше в ползата от мисленето, от интелекта. Имаше моменти, в които завиждаше на лабораторните плъхове. Мозъкът им беше толкова елементарен. Във всеки случай никога нямаше да се сетят, че могат да се самоунищожават: това бе чисто човешка измислица…
Често повтаряше, че човешкият разум принася повече вреда, отколкото полза. Той повече руши, отколкото създава, повече обърква, отколкото изяснява, повече обезкуражава, отколкото вдъхва смелост, той е изпълнен повече с презрение, отколкото с милосърдие.
Понякога сравняваше човека и неговия гигантски мозък с динозавъра. Всеки ученик знае, че динозаврите надминали себе си: расли, расли и станали толкова големи и тежки, че не били вече жизнеспособни. Никой досега не се е замислил дали пък човешкият мозък — тази най-сложна структура във Вселената, която има фантастични изисквания към човешкото тяло по отношение на храненето и кръвоснабдяването, не е аналогична. Може би наистина човешкият мозък е един вид динозавър за човека и може едва ли не да го доведе до гибел.
Сега мозъкът изразходва една четвърт от кръвта. Една четвърт от кръвта, която сърцето изпомпва, отива в мозъка, въпреки че той е малка част от човешкото тяло. А ако започне да расте и да се усъвършенства, може би ще консумира още повече и като някаква инфекция ще въстане против организма, който го е хранил, и ще го убие.
Или — още по-вероятно, в своята безгранична мъдрост ще измисли начин да унищожи себе си и себеподобните си. Понякога, когато седеше в Държавния департамент или на събранията в Министерството на отбраната и оглеждаше хората около масата, изведнъж започваше да му се струва, че не вижда нищо, освен десетина сиви, набраздени мозъци без плът и кръв, ръце, очи, пръсти. Без устни, полови органи — всичко това беше излишно.
Само мозъци. Седят и мислят как да оборят другите мозъци.
ИДИОТЩИНА
Стоун тръсна глава и си помисли, че започва да прилича на Ливит с неговите страшни и невероятни идеи.
И все пак в мислите на Стоун имаше някаква логика. Ако човек се страхува и мрази своя мозък, естествено, той ще се опита да го разруши. И своя, и на другите.
— Уморен съм — каза си той на глас и погледна часовника на стената — 23.40 — скоро ще започне съвещанието.
XX. СЪВЕЩАНИЕ В ПОЛУНОЩ
Срещнаха се отново в същата стая, по същия начин. Стоун огледа другите — всички бяха изморени. Никой, включително и той самият, не спеше достатъчно.
— Ние май се престарахме — каза той. — Не трябва да работим на две смени. Уморените хора правят грешки и в мисленето, и в действията си. Ще започнем да изпускаме приборите, да правим пропуски, да сме небрежни. Ще правим неверни предположения и ще строим върху тях грешни хипотези. Това не трябва да се случва.
Решиха да спят поне шест часа на всеки двадесет и четири. Изглеждаше разумно, още повече че на повърхността нищо ново не беше се случило. Атомната бомба в Пидмонт беше прекратила разпространението на заразата.
Заблуждението им щеше да продължи, ако Ливит не беше предложил да подадат заявка за кодово название на микроорганизма. Другите се съгласиха.
В ъгъла на стаята стоеше телетайпът за шифрована връзка. Той чукаше цял ден, приемайки информация отвън. Това беше апарат за двустранна връзка. Изпращаният материал трябваше да се печата с малки букви, а приеманият — с главния.
Никой досега не беше обърнал внимание на тази информация, тъй като всички бяха много заети. А и по-голямата част от нея бяха военни нареждания, които съвсем не се отнасяха до „Уайлдфайър“. Тези съобщения идваха тук, защото „Уайлдфайър“ беше включена като звено във веригата „Кулър“, наричана на шега „Първите двадесет“ — това бяха двадесетте звена, свързани непосредствено със сутерена на Белия дом и представляваха двадесетте най-важни стратегически обекта. Между тях бяха Вандънбърг, Кенеди, Обединеното командване на ПВО, Патерсън, Форт Детрик и Виржиния Кий.
Стоун отиде до телетайпа и написа съобщението. Компютърът го отнесе до центъра за кодиране, който шифроваше съобщенията на звената от веригата „Кулър“.
Лентата зафиксира следния диалог:
Моля линия за предаване
РАЗБРАНО ДАВАМ ЛИНИЯ ЗА ПРЕДАВАНЕ
стоун програма „уайлдфайър“