Щамът Андромеда

Във всички вентилационни системи и във всички лаборатории има датчици. Те проверяват стерилността на въздуха с различни електронни и химически устройства, както и с биоанализатори. Биоанализаторът е всъщност мишка, чийто пулс непрекъснато се анализира. Ако някой от тези механизми даде сигнал за зараза, лабораторията веднага се изолира. Ако заразата обхване целия етаж, той се изолира и атомното устройство се включва. Зелената лампичка угасва, почва да свети само червената. Това означава, че до взрива остават три минути и ако не поставите ключа, бомбата ще избухне, щом времето изтече.

— И всичко това трябва да предотвратя, аз самичък?

Бъртън кимна.

— Ключът е от стомана и е проводник. В него е монтирана система, измерваща някои характеристични константи на човека, който го държи. Ключалката реагира само на определена големина на тялото, на определено тегло и съдържание на сол в потта. Тя е изработена изцяло според вашите показатели и затова само вие може да я задвижите.

— Значи аз наистина съм единствен?

— Да. И единствен притежавате ключ. Но има едно усложняващо обстоятелство. При строежа е допуснато отклонение от проекта. Ние забелязахме грешката едва след като лабораторията беше привършена и ядреното устройство монтирано. Грешка обаче има: не ни достигат три взривяващи подстанции. Вместо осем, те са само пет.

— А това какво означава?

— А това означава, че ако етажът започне да се заразява, вие трябва да изтичате бързо до най-близката подстанция, иначе има опасност да бъдете изолиран в сектор без подстанция. И ако някой от биологичните датчици излезе от строя и подаде лъжлив сигнал за тревога, лабораторията ще излети във въздуха напразно.

— Доста сериозна грешка.

— Беше предвидено другия месец да бъдат монтирани тези три подстанции, но сега това не ни оправя. Не забравяйте какво ви казах и всичко ще бъде наред.

Ливит се събуди бързо, стана и започна да се облича. Беше възбуден — една мисъл току-що се бе родила в главата му — нещо замайващо, безумно, но дяволски замайващо.

То като че ли му се бе присънило.

Сънува къща, около къщата град — огромен, объркан, с магистрали. В къщата живееше човек със своето семейство. Живееше, работеше в града, движеше се, правеше нещо.

И изведнъж градът изчезна, остана само къщата. Колко се промениха нещата сега: една-единствена къща — без вода, канализация, електричество, улици. И едно семейство, изолирано от магазините, училищата, аптеките. И бащата, чиято работа беше свързана с другите хора в града, остана съвсем сам.

Сега къщата вече беше съвсем друг организъм. И оттук до организма, изолиран в лабораторията, имаше само една крачка, само един скок на въображението…

Трябва да обсъди това със Стоун. Стоун, разбира се, ще се разсмее, той винаги се смееше, но после щеше да се замисли. Още повече, че Ливит беше, така да се каже, изворът на идеи, този, който винаги предлагаше най-невероятни и дръзки теории.

Все пак Стоун поне щеше да се заинтересува.

Погледна часовника — двадесет и два часът. Почти полунощ. Побърза да се облече.

Извади един нов книжен комбинезон. Обу го — хартията беше хладна. И после изведнъж се стопли — странно чувство. Облече се, дръпна ципа и се изправи. Преди да излезе, погледна още веднъж часовника.

22.10.

— О, Боже — помисли си той.

Пак същото… Този път десет минути. Какво става с него… Нищо не си спомняше. Трябваше да се облече за тридесет секунди, а той бе изгубил десет минути.

Седна пак на леглото да си спомни какво е правил десет минути… — не си спомняше нищо.

Цели десет минути…

Ужасно. Мислеше, че никога няма да се случи отново, а ето сега пак… От месеци не беше се случвало, но всичките тези вълнения, това напрежение, нарушеният нормален ритъм на живот… и ето пак.

За момент си помисли дали да не каже на другите, после тръсна глава — ще му мине и вече няма да се повтаря. Всичко ще бъде наред.

Стана. Така… Беше тръгнал при Стоун, за да му каже нещо. Нещо много важно, много вълнуващо.

Спря.

Не можеше да си спомни.

Мисълта, видението, възбудата бяха преминали. Изчезнали, изтрити от съзнанието му.

Знаеше, че трябва да каже на Стоун, да признае всичко. Той много добре знаеше обаче какво ще отговори и ще направи Стоун, ако разбере. И много добре знаеше какво щеше да стане с неговото бъдеще, с живота му. Трябваше да се прости с програмата „Уайлдфайър“. Всичко щеше да се промени, ако някой разбере. Няма вече никога да може да се върне към нормален живот — ще трябва да напусне работа, да се занимава с друго, безкрайно да се приспособява. Нямаше да може дори да шофира.

Не, реши той, на никого няма да кажа. Всичко ще мине, само да не гледам тези мигащи светлини.

Джеръми Стоун беше изморен, но знаеше, че няма да може да заспи. Крачеше по коридорите на лабораторията и си мислеше за птиците в Пидмонт. Проследи наум, секунда по секунда, всичко, свързано с тях — как ги видяха, как ги умъртвиха с хлоразин, всичко. Но нещо непрекъснато му се изплъзваше.