Щамът Андромеда

— А иззетите места? — попита Хол.

— Майор Манчек от базата във Вандънбърг ми съобщи — отвърна Стоун, — че се отнасят до руските спътници в тази зона. Но и двете станции в Хюстън и Вандънбърг стигнаха до извода, че руснаците не са отклонили спътника нито случайно, нито нарочно. Други мнения не са изказвани.

Те кимнаха.

— Съблазнително е — продължи Стоун. — Военновъздушните сили имат специално устройство в Кентъки, което проследява пътя на всички спътници в земна орбита. То има двойна функция: да наблюдава старите спътници в орбита и да открива новите. В момента в орбита са дванадесет спътника с неизвестен произход. Независимо от това обаче чии са, те са прекалено много. Миналия петък военно-въздушните сили съобщиха, че в момента около Земята обикалят петстотин осемдесет и седем тела. В тях влизат и стари, вече нефункциониращи американски и съветски спътници. Включително и ракети-носители и последни степени, достатъчно големи да отразяват радарните лъчи — накратко, всички тела със стабилна орбита.

— Наистина са много.

— А може би са и още повече. Военновъздушните сили смятат освен това, че има и доста много отпадъци: гайки, болтове, късове метал, всички в повече или по-малко стабилна орбита. Вие знаете, че всъщност никоя орбита не е съвсем стабилна. Без чести корекции всеки спътник се отклонява, започва да се спуска към Земята по спирала и изгаря в атмосферата. Но това може да трае години, дори десетилетия след изстрелването. Във всеки случай военновъздушните сили предполагат, че общият брой на самостоятелно въртящите се тела е някъде към седемдесет и пет хиляди.

— Така че сблъсък с някакъв метален предмет е напълно възможен?

— Да.

— А с метеор?

— Да, това е друга възможност, която Вандънбърг поддържа. Рядко явление. Най-вероятно да е метеор.

— Имало ли е метеоритни дъждове тези дни?

— Не, но това не изключва възможността за сблъскване с единичен метеор.

— Има и още една възможност — каза Ливит, след като се изкашля.

Стоун се намръщи. Той знаеше, че Ливит има въображение, но това беше и предимство, и недостатък. Понякога той поразяваше и въодушевяваше хората със своите приумици, а друг път само ги раздразваше.

— Пресилено е да се мисли, че спътникът е попаднал на някое извънземно тяло — подзе Стоун, — по-скоро…

— Съгласен съм — прекъсна го Ливит, — наистина е съвсем пресилено, още повече, че няма никакво доказателство за това. Но ние все пак не трябва да изключваме и тази възможност.

Чу се гонг и същият страстен женски глас, който Хол вече знаеше, че принадлежи на бабата от Омаха, ги призова:

— Можете да минете на следващия етаж, господа.

XIII. ПЕТИ ЕТАЖ

Петият етаж беше боядисан в светлосиньо и всички носеха сини униформи. Бъртън взе да обяснява на Хол:

— Този етаж е като останалите — едно колело, съставено от концентрични окръжности. Сега сме от най-външната му страна. Тук живеем и работим. Кафене, спални, всичко е тук. А вътре, съвсем изолирано, е централното ядро. Там именно са спътникът и двамата оживели.

— И са напълно изолирани от нас, така ли?

— Да.

— Тогава как ще ги видим?

— Използвали ли сте някога защитна камера с ръкавици?

Хол поклати отрицателно глава

Бъртън му обясни, че това са големи кабини с прозрачни стени за работа със стерилни материали. Снабдени са с процепи и херметични ръкавици. За да се работи с онова, което е вътре в тях, трябва да се сложат ръкавиците така, че нищо да не се докосва с ръце.

— Ние отидохме и по-далече — добави той, — конструирахме и стаи на принципа на камерите. Но вместо ръкавици, човек трябва да си облече цял костюм. Ще видите какво имам предвид.

Те продължиха по извития коридор и спряха пред стая с надпис: ГЛАВЕН КОНТРОЛ. Ливит и Стоун бяха вече там и тихо работеха. Стаята беше тясна и натъпкана догоре с електронна апаратура. Едната стена беше стъклена и се виждаше съседната стая.

През стъклото Хол с интерес наблюдаваше как някакви механични ръце придвижваха капсулата до една маса, за да я поставят там. Той не беше виждал спътник преди и сега гледаше с интерес. Стори му се доста малък. На дължина не повече от метър — единият му край беше обгорен и почернял при влизането в по-плътните слоеве на акмосферата.

Под ръководството на Стоун механичните ръце отвориха един лопаткообразен отвор, за да покажат вътрешността.

— Ето — каза Стоун, като си махна ръцете от командните ръчки. Те приличаха на боксове. Работещият пъхаше пръстите си в тях и механичните ръце повтаряха всяко негово движение.

— Следващата ни стъпка — продължи Стоун — е да определим дали все още има нещо в капсулата с биологична активност. Някакви предложения?

— Плъх — обади се Ливит. — Черен норвежки плъх.