Сапфиреносиньо

— Искам само да знам дали е истина. — Разбира се, че беше истина, но както е известно, надеждата умира последна. В този миг стомахът ми предизвести предстоящия скок във времето. — Дали наистина си планирал да ме накараш да се влюбя в теб, точно както преди това си го направил с Шарлот.

Гидиън ме пусна.

— Моментът е много неподходящ, Гуендолин. След малко ще поговорим за това. Обещавам ти.

— Не! Ще говорим сега! — Буцата в гърлото ми се пръсна и сълзите ми потекоха. — Достатъчно е да кажеш "да" или "не"! Планирал ли си всичко това?

Гидиън разтърка чело.

— Гуен...

— Да или не? — изхлипах аз.

— Да — отвърна той. — Но, моля те, спри да плачеш.

И за втори път през този ден сърцето ми пропадна в бездната — но този път беше второто, сърцето фантом, което бе пораснало, подхранвано от надеждата — и се разби на хиляди малки парченца.

— Добре, всъщност това бе всичко, което исках да знам — прошепнах. — Благодаря ти за честността.

— Гуен, искам да ти обясня... — Пред очите ми той се разтвори във въздуха.

В продължение на няколко секунди, докато студът отново пропълзяваше в тялото ми, се взирах в трепкащата светлина на факлата и в черепа над нея, опитвайки се да спра сълзите. После всичко пред погледа ми изчезна.

Трябваха ми няколко секунди, за да свикна със светлината в стаята с хронографа в моето време, но можех да чуя развълнувания глас на доктор Уайт и разкъсването на плат.

— Нищо ми няма — настояваше Гидиън. — Само един незначителен разрез, почти не прокърви. Дори няма нужда от лепенка. Доктор Уайт, можете да приберете ендоскопа си! Нищо сериозно не се е случило!

— Здравей, момиче, излязло от купата сено — поздрави ме Ксемериус. — Никога няма да познаеш какво открихме! О, не! Да не би пак да си плакала?

Господин Джордж улови ръцете ми и ме завъртя на всички страни.

— Тя не е ранена — въздъхна с облекчение.

Да. Ако не се броеше сърцето ми.

— Да се махаме от тук — каза Ксемериус. — Братът на малоумника и приятелката ти Лесли имат да ти съобщят нещо изключително интересно! Само си представи, те са установили кое място указват координатите от кода. Няма да повярваш!

— Гуендолин? — Гидиън ме погледна, сякаш се страхуваше, че заради него мога да се хвърля пред първия срещнат автобус.

— Всичко е наред — прошепнах, без да го поглеждам. — Господин Джордж, бихте ли ме завели горе? Наистина трябва спешно да се прибера вкъщи.

— Разбира се — кимна той.

Гидиън направи опит да помръдне, но доктор Уайт го задържа.

— Няма ли най-сетне да застанеш мирно! — Той бе откъснал напълно ръкава на сакото и ризата. Ръката бе покрита със засъхнала кръв, а на рамото се виждаше малка прорезна рана. Малкото призрачно момче Робърт зяпаше ужасено многото кръв.

— Кой те подреди така? Раната трябва да се дезинфекцира и зашие — рече докторът мрачно.

— В никакъв случай — отказа Гидиън. Той бе пребледнял и от арогантността му не бе останала и следа. — Можем да го направим и по-късно. Първо трябва да говоря с Гуендолин.

— Наистина няма нужда — уверих го аз. — Знам всичко, което ми е нужно. А сега трябва да се прибера вкъщи.

— Определено! — съгласи се Ксемериус.

— И утре е ден — рече господин Джордж на Гидиън, докато взимаше черната кърпа. — Гуендолин изглежда уморена. А и сутринта е на училище.

— Точно така! А днес през нощта ще търси съкровище — оповести гаргойлът. — Или каквото там ще намери с онези координати...

Господин Джордж завърза очите ми. Последно видях очите на Гидиън, които светеха неестествено зелени на бледото му лице.

— Лека вечер на всички — пожелах им аз, след което господин Джордж ме изведе от стаята. Но с изключение на малкия Робърт, никой не ми отговори.

— Добре де, не искам да те държа в напрежение — каза Ксемериус. — Днес следобед Лесли и Рафаел много се забавляваха, за разлика от теб, както изглежда. Но както и да е, двамата успяха да определят съвсем точно мястото, което указват координатите. Познай от три пъти къде се намира то!

— Тук в Лондон? — попитах.

— Бинго! — извика гаргойлът.

— Моля? — попита господин Джордж.

— Нищо. Моля да ме извините, господин Джордж.

Той въздъхна.

— Надявам се, че разговорът ти с граф Сен Жермен е минал добре.

— О, да — отвърнах с горчивина в гласа. — Във всяко едно отношение беше много поучителен.

— Ехо! Аз все още съм тук! — напомни Ксемериус и аз усетих влажната му аура, когато се вкопчи във врата ми като маймунка. — И имам наистина, ама наистина интересни новини. И така: скривалището, което търсим, се намира тук, в Лондон. И става още по-хубаво: а именно, намира се в Мейфеър. По-точно: на "Бърдън Плейс". А още по-точно: "Бърдън Плейс" № 81. Е, какво ще кажеш?

У нас? Координатите указваха място в собствената ни къща? Какво, за бога, е скрил дядо ми там? Може би още една книга? Някоя със записки, които най-сетне щяха да ни помогнат да стигнем до някъде?