Сапфиреносиньо

Бях сигурна, че на моята майка не би й дало сърце да постъпи така.

Гидиън сви рамене.

— Харесвам чичо си. Свестен е, особено когато не се изживява като големия Велик пазител. Във всеки случай го предпочитам хиляди пъти пред така наречения ми втори баща.

— Но... — Не смеех да го попитам, затова изрекох шепнешком: — Не ти ли липсва?

Отново сви рамене.

— До петнайсетата ми година, когато все още можех да пътувам безпроблемно, прекарвах ваканциите си там. А и майка ми идва най-малко два пъти в годината тук, в Лондон. Официално — за да ме види, но в действителност по-скоро за да харчи парите на мосю Бертьолен. Тя има слабост към дрешки, обувки и антични бижута. Както и към макробиотични изискани ресторанти.

Жената, изглежда, беше майка за чудо и приказ.

— А брат ти?

— Рафаел? Вече се е превърнал в истински французин. Той вика папа на Грозника и един ден ще поеме платинената империя. Макар че, както изглеждат нещата в момента, мързеливецът няма да успее да завърши дори и гимназията. Предпочита да се занимава с момичета, вместо с учебниците си.

Гидиън постави ръката си на облегалката зад мен и дишането ми веднага се учести.

— Защо гледаш толкова шокирано? Да не би сега да ме съжаляваш?

— Малко — отвърнах честно и се замислих за единайсетгодишното момче, останало съвсем само в Лондон. При потайни мъже, които са го принуждавали да взима уроци по фехтовка и цигулка. И поло!

— Фолк не е твой истински чичо, а само далечен роднина.

Зад нас някой гневно натисна клаксон. Нашият таксиметров шофьор само се огледа бегло и подкара колата, без да се откъсва от четенето. Оставаше ми единствено да се надявам, че мястото, на което беше стигнал, не е особено интересно.

Гидиън, изглежда, изобщо не му обръщаше внимание.

— Фолк винаги е бил като баща за мен. — Усмихна се и ме погледна накриво. — Наистина, не ме гледай, сякаш съм Дейвид Копърфийлд.

Моля? Защо трябва да си мисля, че е Дейвид Копърфийлд?

Гидиън въздъхна.

— Имам предвид героя на Чарлс Дикенс, а не илюзиониста. Изобщо случва ли ти се понякога да прочетеш някоя и друга книга?

И ето че отново се появи добре познатият, надменен Гидиън. Главата ми съвсем се бе замаяла от толкова много любезност и задушевност. Странно, но почти почувствах облекчение, че Гаднярът се беше завърнал. Направих възможно най-надутата си физиономия и се отдръпнах от него.

— Честно казано, предпочитам съвременна литература.

— Така ли? — Очите му проблеснаха закачливо. — И какво по-точно?

Той не можеше да знае, че братовчедка ми Шарлот години наред редовно ми задаваше този въпрос и то със същия надменен тон. Всъщност четях много и затова с удоволствие отговарях на въпроса, но тъй като Шарлот винаги окачествяваше с презрение четивата ми като "не достатъчно интелектуални" и "момичешки глупости", ми беше писнало и реших веднъж завинаги да й разваля удоволствието. Понякога човек трябваше да побеждава хората със собственото им оръжие. Номерът е, докато говориш, да не покажеш никакво колебание и трябва да споменеш поне един всепризнат автор на бестселъри, най-добре такъв, който наистина си чел. Освен това важеше правилото: колкото по-екзотично и чуждоземно е името, толкова по-добре.

Вирнах брадичка и погледнах Гидиън право в очите.

— Ами, например чета с удоволствие Джордж Матушек, Уоли Лам, Пьотр Селвеники, Лиса Тиканенън, изобщо смятам, че финландските автори са страхотни и имат особено чувство за хумор. Също така съм прочела всичко от Джак Огъст Мериуедър, въпреки че последната му книга малко ме разочарова, разбира се също така и Хелън Марунди, Тахуро Яшамото, Лорънс Дилейни, и естествено Гримфук, Черковски, Маланд, Пит...

Гидиън изглеждаше изключително стъписан.

Завъртях очи.

— Рудолф Пит, не Брад Пит.

Ъгълчетата на устните му леко потрепваха.

— Въпреки че трябва да отбележа, че "Аметистов сняг" изобщо не ми хареса — продължих бързо. — Прекалено високопарни метафори, не смяташ ли? През цялото време, докато четях, си мислех, че някой друг е написал книгата вместо него.

— "Аметистов сняг"? — повтори Гидиън и сега наистина се усмихваше. — А, да, и според мен е ужасно високопарна. Но затова пък "Кехлибарена лавина" ми хареса страшно много.

Не можах да се сдържа и също се усмихнах.

— Да, с "Кехлибарена лавина" наистина си заслужи Австрийската литературна награда. А какво мислиш за Такоши Махуро?

— Първата му творба е добра, но ми се струва отегчително, че непрестанно експлоатира детската си травма — рече Гидиън. — От японските писатели повече ми допадат Ямамото Кавазаки и Харуки Мураками.

Сега вече се разкисках.

— Но Мураками наистина съществува!

— Знам — отвърна Гидиън. — Шарлот ми подари негова книга. Следващия път, когато говорим за книги, ще й препоръчам "Аметистов сняг" от... как се казваше автора?

— Рудолф Пит.