Читаем Сапфиреносиньо полностью

Gutta cavat lapidem, глупчо. — Тя погледна нагоре към него, хихикайки. Сините й очи искряха от веселие и изведнъж в съзнанието му изплува какво бе отговорил брат му Фолк на въпроса му кога би бил най-подходящият момент. „Аз не бих губил време в приказки. Просто бих го направил. А ако отнесеш някоя плесница, поне ще си наясно.“

Естествено, Фолк бе поискал да разбере за кое момиче става въпрос, но Пол нямаше желание за дискусии, които започваха с: „Много добре знаеш, че отношенията между Де Вилърс и Монтроуз трябва да си останат само служебни!“ и завършваха с: „Освен това, всички момичета от рода Монтроуз са кучки, а като остареят, стават дракони като лейди Ариста“.

Кучка, как ли пък не! Може би това важеше за другите момичета от рода Монтроуз, но със сигурност не се отнасяше за Люси. За Люси, която всеки ден успяваше с нещо да го изуми, на която беше доверявал неща, несподелени с никой друг, с която...

Той пое дълбоко дъх.

— Защо спря? — попита Люси, но той вече се бе навел над нея и притисна устните си към нейните. През първите три секунди се страхуваше, че ще го отблъсне, но изглежда, тя преодоля изненадата си и отвърна на целувката му, в началото много предпазливо, а след това по-уверено.

Всъщност сега бе възможно най-неподходящият момент и всъщност ужасно бързаха, защото всеки миг можеше да започне скокът им във времето, и всъщност...

Пол забрави какво беше третото „всъщност“. Всичко, което имаше значение, беше тя.

Но изведнъж погледът му попадна върху една фигура с черна качулка и той отскочи уплашено назад. В първия момент Люси се взря в него объркано, после се изчерви и заби поглед надолу в краката си.

— Съжалявам — промълви притеснено. — И Лари Колман каза, че когато го целувам, усещането е сякаш някой му навира в лицето шепа неузряло цариградско грозде.

— Цариградско грозде? — Пол поклати глава. — И кой, по дяволите, е този Лари Колман?

Сега вече изглеждаше съвсем объркана и той дори не можеше да я вини за това. Някак си трябваше да опита да подреди хаоса в главата си. Издърпа Люси от светлината на факлите, хвана я за раменете и впи поглед в нейния.

— Сега ме чуй, Люси. Първо, целуваш сякаш... сякаш имаш вкус на ягоди. Второ, ако ми падне този Лари Колман, ще го фрасна по носа. И трето, задължително запомни докъде бяхме стигнали, защото в момента имаме един съвсем мъничък проблем.

Безмълвно посочи към високия мъж, който небрежно пристъпи от сенките на една каруца и се наведе към прозореца на каретата на французина. Очите на девойката се разшириха от уплаха.

— Добър вечер, бароне — каза мъжът. Той също говореше френски и при звука на гласа му Люси се вкопчи в ръката на Пол. — Толкова се радвам да ви видя! Пътят от Фландрия дотук е дълъг. — Мъжът смъкна качулката си.

От вътрешността на каретата се разнесе вик на изненада:

— Фалшивият маркиз! Какво правите тук? Какво означава това?

— И аз бих искала да знам — прошепна Люси.

— Така ли се поздравява собственото потомство? — отвърна развеселено високият човек. — Все пак съм внук на внука на вашия внук и въпреки че ме наричат Мъжът без име, мога да ви уверя, че си имам такова. За да бъдем точни, притежавам много имена. Мога ли да се присъединя към вас в каретата? Не е особено комфортно да стоя прав тук, а мостът ще бъде задръстен още доста време. — Без да изчака отговор или да се огледа още веднъж, той отвори вратата и се качи в каретата.

Люси беше дръпнала Пол още няколко крачи встрани, по-далеч от осветеното от факлите пространство.

— Наистина е той! Само че много по-млад. Какво ще правим сега?

— Нищо. Няма начин да отидем и да го поздравим! Изобщо не би трябвало да сме тук.

— Но защо той е тук?

— Просто съвпадение. В никакъв случай не бива да ни види. Ела! Трябва да се върнем на брега.

Но те не помръднаха от мястото си. И двамата втренчено се взираха в тъмния прозорец на каретата, запленени от тази сцена дори повече, отколкото от представлението в Глоуб Тиътър.

— При последната ни среща съвсем ясно ви дадох да разберете какво е мнението ми за вас — чу се от каретата гласът на френския барон.

— О, да, така е.

Незнайно защо, от тихия смях на посетителя, Пол го побиха тръпки.

— Решението ми е категорично! — Гласът на барона леко трепереше. — Ще предам този дяволски уред на Алианса, без значение какви пъклени методи ще използвате, за да ме спрете. Знам, че сте се съюзили с дявола.

— Какво иска да каже? — попита шепнешком Люси.

Пол само поклати глава.

Отново се чу тих смях.

— Моят тесногръд, заслепен родственик! Колко по-лесен би бил животът ви — а и моят! — ако бяхте послушали мен, а не вашия епископ или онези жалки фанатици от Алианса. Ако бяхте използвали разума си, вместо броеницата. Ако бяхте осъзнали, че сте част от нещо много по-голямо от онова, което ви проповядва свещеникът.

Отговорът на барона като че ли се състоеше от „Отче наш“. Люси и Пол го чуваха да мърмори тихо.

— Амин! — рече посетителят, въздишайки. — Значи това е последната ви дума по този въпрос?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Неудержимый. Книга I
Неудержимый. Книга I

Несколько часов назад я был одним из лучших убийц на планете. Мой рейтинг среди коллег был на недосягаемом для простых смертных уровне, а силы практически безграничны. Мировая элита стояла в очереди за моими услугами и замирала в страхе, когда я выбирал чужой заказ. Они правильно делали, ведь в этом заказе мог оказаться любой из них.Чёрт! Поверить не могу, что я так нелепо сдох! Что же случилось? В моей памяти не нашлось ничего, что бы могло объяснить мою смерть. Благо судьба подарила мне второй шанс в теле юного барона. Я должен восстановить свою силу и вернуться назад! Вот только есть одна небольшая проблемка… как это сделать? Если я самый слабый ученик в интернате для одарённых детей?Примечания автора:Друзья, ваши лайки и комментарии придают мне заряд бодрости на весь день. Спасибо!ОСТОРОЖНО! В КНИГЕ ПРИСУТСТВУЮТ АРТЫ!ВТОРАЯ КНИГА ЗДЕСЬ — https://author.today/reader/279048

Андрей Боярский

Попаданцы / Фэнтези / Бояръ-Аниме