Само напред

До сградата на Зенда в Действения Център имах най-малко половин час, а може и повече, ако изобщо я намеря. Те постоянно местеха сградите, само за да имат какво да правят през почивките. Ако не си в крак с промените, можеш да влезеш в Центъра и да не знаеш кое къде се намира. Действащите са винаги в течение на промените, разбира се. Но не и аз.

Заръчах на апартамента си да се държи прилично и излязох на улицата.

* * *

Зенда искаше да се преоблека. Това почти със сигурност означаваше, че ще се видя с някого. Аз се срещам с много хора. Някои имат нужда от мен и не се впечатляват от вида ми. Когато се окаже, че съм единственият човек, който може да им помогне, те са готови да се въоръжат с непукизъм относно модните тенденции и да се примирят.

Но повечето искат нещо незначително. Например да дадат парите си само затова, че някой ще се облече изрядно заради тях. Те държат на уважението. От думите на Зенда не ми стана ясно дали става въпрос за нещо специално или банално. Но изискването за облеклото говореше за второто.

Между другото, ония приказки за болестта не са истина. Е, бяха, но преувеличени. Има такива Квартали, каквито ви описах, но аз не съм оттам. Отникъде съм. Затова съм добър в работата си. Не принадлежа към нищо, не съм обвързан с нищо. Не се нервирам лесно. За да ме раздразниш, трябва да ми докажеш, че съм някой друг. И тогава вероятно единственото нещо, което ще направя, е да те помоля да ме представиш правилно.

Просто бях изморен. Бях спал три часа предишната нощ. Мисля, ще се съгласите с мен, че не беше достатъчно. Но не ви моля за съчувствие. Всъщност три часа са доста за мен. При моето положение три часа сън ме превръщаха в Рип ван Уинкъл. Бях изморен, защото се бях върнал от последната си работа само преди два дни. Ще ви разкажа за нея някой път, ако нямате нищо против.

Улиците бяха приятно тихи. Винаги е тихо по това време. Трябва да носите черно сако, за да излезете на улицата между седем и девет вечерта. Не бяха много хората в този район, които имаха черни сака. Живея в Цветния Квартал, където хората са чувствителни към цветовете. Всички улици и сгради са настроени моментално да променят цвета си в унисон с вашия. Вървите си по пътя и те се променят така, че да подхождат на дрехите ви. Ако има голямо движение по пътя, става напрегнато. Затова на епилептиците не е разрешено да живеят в нашия квартал, колкото и да са чувствителни към цветовете.

Аз самият не съм толкова чувствителен към цветовете. Живея тук, защото мястото е една от най-невинните чудатости в Града — може би най-спокойния квартал. Освен това човек може да разбере колко е часа по цвета на вътрешните стени на апартаментите. Това е доста удобно, особено за мен, защото мразя часовниците.

След кратък размисъл улиците решиха, че пепеляво черното ще подхожда идеално на костюма ми. Повечето от уличните светлини блестяха в тюркоазено като диамантите на панталона ми. Стана ми приятно. Отбелязах си мислено да кажа на следващия пътен инженер, когото срещна, че вършат дяволски хубава работа. Смущаващо е, че си мисля подобни неща, но бях в безопасност — винаги губя мислените си бележки.

Последния път, когато бях рискувал да изляза от къщи, релсовата линия не работеше. Но очевидно бързаха да я довършат, защото Новите и Подобрени Услуги работеха с пълна пара. Един служител в черно сако ми продаде билет. Имах цял вагон на разположение. Взех листче от кутията на стената и прочетох, че релсовата линия е затворена временно, за да инсталират по стените на вагоните сензори за настроението. Готина идея, помислих си аз. Стените ме разбраха и засветиха в спокойно синьо.

Малката Голяма Гара, Тихоокеански цвят, Зебра Едно, На Север от Дъгата: гарите се нижеха беззвучно. Подготвих се за това, което ме очакваше. Всъщност аз не знаех какво ме очаква. Но тъй като не ми бяха останали много сили, подготвих се по принцип.

Реших, че съм се подготвил достатъчно, когато стените станаха убийствено червени. „Успокой се“, прочетох малка бележка на отсрещната стена. „Достатъчно си подготвен, приятел.“ Разбрах намека и погледнах през прозореца. Скоро зърнах огромната извита бяла стена, която бележеше границата между Цветния Квартал и Действения Център. Действащите не бяха единствените хора, издигнали стена срещу всички останали, но тяхната бе много по-голяма, по-бяла и по-добре обмислена.

Влакът спря пред Действен Портал 1. Слязох и отидох до вратата. Мъжът в кабината четеше текст по мениджмънт за напреднали. Щом ме видя, съсредоточи вниманието си върху мен. Такива са те, Действащите. Готови за всичко.

— Разрешително?

Претършувах портфейла си и му го показах. Зенда ми го бе направила преди няколко години. Без него не те допускат вътре.

— Цел?

— Департамента на Да Направим Нещата Особено Бързо.

— Връзка?

— Зенда Рен, помощник шеф на Да Ускорим Реално Работата.