Щом стигнахме отпред, аз минах пред него и огледах улицата. Нямаше никой. Животът е като видеоигра. Стигнеш ли нов прозорец, трябва да се движиш, колкото се може по-бързо, преди да е станало по-лошо. Окланд притичваше зад мен. Огледах хотела от другата страна на пътя. Полицаите очевидно все още не можеха да стигнат до никакъв извод в празната стая, заключена отвътре, с глави, натежали от хремата, която щеше да ги държи поне още няколко минути. В съседните стаи също се светна, но засега нещата вървяха добре. Едва ли бандитите щяха да мислят за Окланд при тези полицаи наоколо. Това, което приличаше на проблем, се оказа късмет.
Наведох се над перилата и се спуснах към плажа. Окланд ме последва. Придържахме се към стената и се спуснахме на пясъка. Оглеждах плажа и се чудех какво по дяволите ще правим оттук нататък.
Това имах предвид, когато ви говорех за плановете от А до Я. Нямах представа, че нещата ще тръгнат в тази посока. Затова и не бих могъл да ги планирам. Просто трябва да се справяш с това, което идва, после със следващото.
Ето и следващото. Първото, което си помислих, бе да се скрием. Това нито беше ужасно, нито невъзможно. Всяка от бараките би била подходяща. На човек винаги му се иска да се скрие, но това не винаги е най-доброто. Забелязали ли сте, че когато хората бягат от вампири по филмите, те винаги се крият на места, откъдето после не могат да излязат — на тавана, в мазето. Чувстваш се страхотно пет минути, после разбираш, че си си скроил най-добрия капан, в който би могъл да попаднеш. Бяхме спечелили преднина, която нямаше да можем да повторим. Трябваше да се възползваме от нея. Не биваше да си губим времето в чудене.
Окланд стоеше търпеливо зад мен. Изхвърлих бараките от ума си. Обмислих обстановката. Какво друго имаше наоколо? Пясък. Не звучеше обещаващо. Няколко метални варела среден размер. Предполагам, съдържаха гориво или нещо друго. Не виждах спасение. И много вода.
Махнах на Окланд да ме последва. Затичах превит към водата. Течението бе относително бързо.
— Можеш ли да плуваш?
— Не.
— Страхотно.
Така. Погледнах назад към хотела. Почти целият бе осветен. Цареше оживление във фоайето, макар и да не се виждаше никой друг освен персонала. Бърза и неуместна мисъл пробяга през файла ми. Отложих я за по-късно. Веднага щом полицията говореше с персонала, щеше да разбере, че Окланд, макар и външно лице, не бе човекът, който беше прелетял над бюрото им тази сутрин. Властите можеха да оставят две ченгета да търсят един нашественик, но веднага щом разберяха, че става дума за двама, нещата щяха да станат много по-сериозни.
Отново погледнах водата, мислех свирепо.
— Бъди много, много внимателен и гледай да не те забележат — прошепнах. — Върви да огледаш онези колиби. Търси лодка, каквато и да е.
Окланд покорно тръгна и скоро изчезна зад първата. Затичах се към следващата редица и ги прегледах отвътре. Маси, столове, книги, боклуци, но нищо, което и малко да прилича на лодка. Върнах се на брега. Чувствах, че нашето предимство изтича между пръстите ни.
И тогава, Слава Богу, умът ми
— Супер! — възкликнах аз.
— Както виждам, имаш намерение — Окланд се притесни и намръщи — да седнем на това, така ли?
— Нещо такова, да.
— Няма ли да потъне?
— Този въпрос — изчуруликах аз и го поведох към водата — ще получи отговор в най-близко бъдеще.
Щом Окланд влезе до кръста във водата, аз хванах сала, за да може да се качи. Краят се потопи, но горната част остана няколко инча над водата. Бутах сала навътре, докато водата ме покри до гърдите. Хванах се с ръце за краищата на масата, повдигнах тялото си, промуших крака през ръцете си и ги разположих от вътрешната страна на масата.
— Да не си бил гимнастик? — Окланд ме погледна през очилата си.
— Не. Музикант. — Гребях с ръце усилено.
Когато се отдалечихме достатъчно от брега, обърнах сала в обратна посока. Успях да го насоча надолу по реката. Носехме се по течението. Вече бяхме на петдесет ярда от Сила. Хотелът блестеше в светлина. Видяхме един-двама на улицата. Мислех си, че събитията от тази вечер ще изместят дори Джералд, говорещия паток, от четвърта страница.