Рубиненочервено

— О, направих го. Но тя предпочете да остане права. — Лордът свойски се наведе напред. — Наистина бих искал да откупя сребърното ковчеже, скъпи графе.

— Сребърното ковчеже?

— За съжаление сега трябва да се сбогуваме — каза Гидиън, с няколко крачки прекоси стаята и застана до мен.

— Разбирам, разбирам! Двайсет и първи век ви очаква — каза лорд Бромптън. — Сърдечно ви благодаря за посещението. Беше изключително забавно.

— Мога само да се присъединя към тези думи — каза графът.

— Надявам се, че отново ще имам това удоволствие — продължи лорд Бромптън.

Ракоци не каза нищо. Той просто ме гледаше. И изведнъж почувствах сякаш някаква ледена ръка ме хваща за гърлото. Изплашено се опитах да си поема въздух и погледнах надолу към тялото си. Нямаше нищо. И въпреки това съвсем ясно усещах пръстите, които обгръщаха шията ми.

— Мога да стисна по всяко време.

Не Ракоци каза това, а графът. Но без да помръдва устните си. Стъписана погледах първо устата, а после и ръката му. Стоеше на повече от четири метра от мен. Как можеше в същото време тя да е на шията ми? И защо гласът му звучеше в главата ми, въпреки че не говореше?

— Не знам каква точно роля играеш, момиче, и дали изобщо си от значение. Но няма да допусна да се нарушават правилата ми. Това е само предупреждение. Разбра ли ме? — Натискът на пръстите се засили. Бях като парализирана от страх. Можех само да се взирам в него и едва да си поемам дъх. Никой ли не забелязваше какво се случва в момента с мен? — Разбра ли ме?

— Да — прошепнах.

Хватката му веднага се разхлаби и ръката изчезна. Въздухът можеше свободно да изпълни дробовете ми.

Графът изви устни и разтърси ръката си.

— Пак ще се видим — каза той.

Гидиън се поклони. Тримата мъже отвърнаха на поклона му. Само аз стоях като скована, не бях в състояние да помръдна никаква част от тялото си, докато Гидиън не хвана ръката ми и не ме издърпа от стаята.

Дори след като вече седяхме в каретата, напрежението не искаше да ме напусне. Чувствах се отпусната и останала без сили, и някак си омърсена. Как бе успял графът да говори с мен, без другите да го чуят? И как бе успял да ме докосне, въпреки че бе на четири метра от мен? Значи майка ми беше права — това, което се говореше за него, бе вярно: той бе в състояние да проникне в съзнанието на човек и да контролира чувствата му. Бях се подвела от суетното му, надуто дърдорене и от немощната му външност. Тотално го бях подценила. Колко глупаво от моя страна.

И като цяло бях подценила цялата история, в която бях въвлечена.

Каретата потегли и се клатеше точно толкова силно като на идване. Гидиън бе дал наставления на пазителя с жълтия редингот да побърза. Сякаш бе нужно. И без това на идване бе карал като някой самоубиец.

— Добре ли си? Изглеждаш сякаш си видяла призрак. — Гидиън съблече плаща си и го остави до себе си. — Много е горещо за септември.

— Не беше призрак — отвърнах, неспособна да го погледна в очите. Гласът ми леко трепереше. — Само граф Сен Жермен и един от неговите фокуси.

— Той не се държа особено любезно с теб — рече Гидиън. — Но това можеше да се очаква. Явно е имал друга представа за това, каква трябва да си. — Тъй като нищо не отвърнах, той продължи: — В предсказанието дванайсетият пътуващ във времето се описва като много специален. Надарен с магията на гарвана. Каквото и да означава това. Във всеки случай графът не беше склонен да ми повярва, че ти си само една най-обикновена ученичка.

Странно, но тази забележка на мига измести чувството на окаяност и безсилие, което бе предизвикало в мен зловещото докосване на графа. Вместо слабост и страх, сега чувствах безкрайна обида. И ярост. Прехапах устни.

— Гуендолин?

— Какво?

— Това не беше обида. Под обикновена нямах предвид елементарна, по-скоро средностатистическа, разбираш ли?

Ставаше все по-интересно.

— Няма значение — казах и го изгледах гневно. — Все ми е едно какво е мнението ти за мен.

Той отвърна невъзмутимо на погледа ми.

— Ти не си виновна за това.

— Та ти изобщо не ме познаваш — изсумтях.

— Може и така да е. Но познавам цели тълпи момичета като теб. Всички сте еднакви.

— Цели тълпи момичета? Ха!

— Момичетата като теб се интересуват само от прически, дрехи, филми и рок звезди. Постоянно се хилите и ходите до тоалетната само на групички. И одумвате Лиса, само защото си е купила тениска за пет лири от „Маркс и Спенсър“.

Въпреки че бях много ядосана, нямаше как да не се засмея с глас.

— Да не искаш да кажеш, че всички момичета, които познаваш, одумват Лиса, която си е купила тениска от „Маркс и Спенсър“?

— Знаеш какво имам предвид.