Рубиненочервено

— Е, и? Въпреки това може да се случи всеки момент. — Шарлот се остави да я поведа в обратната посока. — Къде сложих тебешира? — Докато вървяхме, претърсих джобовете на сакото си. — А, ето го. И джиесема. Да се обадя ли вкъщи? Страх ли те е? О, глупав въпрос, съжалявам. Просто съм развълнувана.

— Няма нищо. Не ме е страх.

Погледнах я, за да видя дали казва истината. Върху лицето й беше цъфнала леката, невъзмутима усмивка тип Мона Лиза и беше невъзможно да се разбере какви чувства се криеха зад нея.

— Да се обадя ли вкъщи?

— И каква ще е ползата от това? — попита ме в отговор Шарлот.

— Мислех, че...

— Спокойно можеш да оставиш мисленето на мен — рече тя.

Слизахме една до друга по каменните стъпала и щяхме да минем покрай нишата, в която винаги стоеше Джеймс. Когато ни видя, той веднага се изправи, но аз само му се усмихнах. Проблемът с Джеймс беше, че никой друг освен мен не можеше нито да го види, нито да го чуе.

Джеймс беше призрак. Затова избягвах да говоря с него, когато не бях сама. Само при Лесли правех изключение. Тя никога нито за секунда не се усъмни в съществуването му. Лесли ми вярваше за всичко и това беше една от причините да е най-добрата ми приятелка, Тя искрено съжаляваше, че не може да види и чуе Джеймс.

Всъщност, аз бях много радостна от този факт, защото първото, което Джеймс каза, когато видя Лесли, бе: „Боже господи! Бедното дете има повече лунички, отколкото са звездите по небето! Ако на момента не започне да използва избелващ лосион, никога няма да се намери мъж за нея!“

„Попитай го дали случайно не е заровил някъде някое съкровище“ — това пък беше първото, което тя каза, когато ги представих един на друг.

За съжаление, Джеймс не беше заровил никакво съкровище и беше доста обиден, че Лесли можа да си помисли такова нещо за него. Обиждаше се и когато се правех, че не го виждам. Изобщо, той много лесно се обиждаше.

— Той прозрачен ли е? — беше попитала Лесли по време на тази първа среща. — Или е черно-бял?

Не, всъщност Джеймс изглеждаше съвсем нормално. Разбира се, като изключим дрехите му.

— Можеш ли да минеш през него?

— Не знам, не съм опитвала.

— Тогава опитай сега — беше предложила Лесли.

Но Джеймс не искаше да позволи да минавам през него.

— Какво трябва да означава това „призрак"? Джеймс Огъст Пиъргрин Пимпълботъм, наследник на четиринайсетия граф на Хардсдейл няма да позволи да бъде обиждан, дори и от някакви си малки момиченца.

Както и много други призраци, той не искаше да повярва, че повече не е човек. Той изобщо не можеше да си спомни да е умирал. Познавахме се вече от пет години, от първия ми ден в гимназията „Сейнт Ленъкс“, но за Джеймс сякаш бяха изминали само няколко дни, откакто за последно е играл карти с приятелите си и са си дрънкали за коне, изкуствени бенки и перуки. (Той носеше и двете — изкуствена бенка и перука, но му стояха по-добре, отколкото сигурно звучи.) Това, че от началото на нашето познанство бях пораснала с двайсет сантиметра и се бях сдобила с шина и гърди, а после се бях отървала от шината, той игнорираше напълно. Както и факта, че градският палат на баща му отдавна се бе превърнал в частно училище с течаща вода, електрическо осветление и парно. Единственото, което изглежда забелязваше от време на време, бе дължината на полите на униформите ни. Явно гледката на женски глезени и прасци е била изключителна рядкост по негово време.

— Никак не е любезно от страна на една млада дама да не поздрави по-високопоставен господин, госпожице Гуендолин — рече той, отново тотално надул се, защото не му обръщах внимание.

— Извинявай, бързаме — казах аз.

— Ако по някакъв начин бих могъл да бъда от помощ, разбира се, съм на разположение. — Джеймс оправи дантелените маншети на ръкавите си.

— Не, не, благодаря. Просто трябва бързо да се приберем вкъщи. — Сякаш Джеймс можеше по някакъв начин да помогне! Та той дори не можеше да отвори една врата. — Шарлот не се чувства добре.

— О, съжалявам — отвърна Джеймс, който имаше слабост към нея. За разлика от „тази с луничките без маниери“, както обичаше да нарича Лесли, той намираше братовчедка ми за „прелестна и очарователно грациозна“. И днес също започна да ръси лигави комплименти:

— Моля, предайте й моите най-добри благопожелания. Кажете й, че и днес, както винаги, изглежда превъзходно. Малко бледа, но очарователна като фея.

— Ще й предам.

— Престани да говориш с измисления ти приятел — каза Шарлот. — Иначе някой ден ще се озовеш в лудницата.

Окей, няма да й предам. И без това беше достатъчно надута.

— Джеймс не е измислен, той е невидим. Между двете има огромна разлика.

— Щом така смяташ — отвърна Шарлот.