Рубиненочервено

Часовете на господин Уитман бяха толкова интересни, че просто нямаше как да не го слушаш. И самият господин Уитман беше много интересен. Повечето момичета бяха тайно или не чак толкова тайно влюбени в него. А също така и госпожа Каунтьр, учителката ни по география. Всеки път, когато господин Уитман минаваше покрай нея, тя се изчервяваше. Всички бяхме единодушни, че той изглежда толкова добре, че трябва да бъде забранено със закон. Всъщност всички, освен Лесли. Тя смяташе, че господин Уитман прилича на катеричката от един анимационен филм.

— Всеки път, когато ме погледне с големите си кафяви очи, ми се иска да му дам лешници — казваше тя. Стигаше дори дотам, да не нарича катеричките в парка „катерички“, а „господин Уитман“. Глупавото бе, че това някак си беше заразно и когато вече видех катеричка да притичва близо до нас, казвах: „О, виж какъв пухкав, малък господин Уитман, колко е сладък“.

Заради историята с катеричките, двете с Лесли сигурно бяхме единствените момичета в класа, които не мечтаеха за господин Уитман. От време на време се опитвах (защото момчетата в класа ни бяха големи бебета) но нищо не помагаше — сравнението с катеричка безвъзвратно се беше загнездило в съзнанието ми.

Синтия пусна слуха, че господин Уитман е работил като модел по време на следването си. За доказателство беше изрязала една страница от реномирано модно списание, на която мъж, приличащ на господин Уитман, се насапунисваше с душ гел. Разбира се, освен Синтия никой друг не вярваше, че мъжът с душ гела е учителят ни по история, защото той имаше трапчинка на брадичката, а господин Уитман нямаше.

Момчетата от класа ни не го намираха за страхотен. Особено Гордън Гелдърман — той направо не можеше да го понася. Всички момичета бяха влюбени в него, преди господин Уитман да дойде в училището. Аз също, както със съжаление трябва да призная, но тогава бях на единайсет, а Гордън беше някак си сладък. Сега на шестнайсет беше много глупав. А и от две години насам гласът му беше в състояние на постоянна мутация. За жалост непрекъснато редуващото се писукане и буботене не го възпираха от това постоянно да дрънка глупости.

Гордън много се беше разпалил заради тройката си на теста по история.

— Това е дискриминация. Заслужавам най-малко петица. Не можете да ми пишете по-ниски оценки само защото съм момче.

Господин Уитман взе теста от ръката на Гордън и прелисти една страница.

— Елизабет Първа е била толкова очебийно грозна, че не е могла да си хване мъж. Затова всички я наричали грозната девственица — прочете той на глас.

Класът се разкиска.

— Е, и? Вярно е — защити се Гордън. — Изпъкналите очи, тънките устни и тая смахната прическа...

Подробно бяхме разглеждали картина с Тюдорите в Националната портретна галерия и наистина върху портрета Елизабет Първа имаше малко прилика с Кейт Бланшет. Но първо, тогава може и да са били на мода тънки устни и големи носове, и второ, роклите бяха наистина страхотни. И трето, Елизабет Първа може и да не е била омъжена, но е имала безброй афери — една от които със сър... как му беше името? Във филма ролята изпълняваше Клиф Оуен.

— Тя сама се е наричала кралицата дева — обясни господин Уитман на Гордън. — Защото... — той спря да говори. — Лошо ли ти е, Шарлот? Главата ли те боли?

Всички погледнаха към нея. Шарлот се държеше за главата.

— Само ми се... вие свят — отвърна тя. — Сякаш всичко се върти.

Аз си поех дълбоко въздух. Значи беше дошло времето. Нашата баба ще е във възторг, а да не говорим за леля Гленда.

— О, страхотно — прошепна Лесли до мен. — Сега ще стане ли прозрачна?

Въпреки че лейди Ариста още от малки ни набиваше в главите, че при никакви обстоятелства не бива да говорим за случващото се в нашето семейство, аз за себе си реших, че що се отнася до Лесли, мога да игнорирам тази забрана. В края на краищата тя беше най-добрата ми приятелка, а най-добрите приятелки нямаха тайни една от друга.

За пръв път откакто я познавах (което, ако трябва да сме точни, беше през целия ми живот), Шарлот имаше безпомощен вид. Но затова пък аз знаех какво трябва да се направи. Леля Гленда достатъчно често ми го беше повтаряла.

— Аз ще заведа Шарлот в къщи — казах на господин Уитман и се изправих. — Ако позволите.

Погледът на господин Уитман все още беше насочен към Шарлот.

— Смятам, че това е добра идея, Гуендолин — каза той. — Бързо оздравяване, Шарлот.

— Благодаря — отвърна тя. По пътя към вратата залитна леко. — Идваш ли, Гуени?

Побързах да я хвана за ръката. За първи път в присъствието на Шарлот се чувствах важна. Беше много приятно поне веднъж да бъда нужна някому.

— Задължително да ми се обадиш и да ми разкажеш всичко — успя да ми прошепне Лесли.

Озовали се вече навън, безпомощността на Шарлот се изпари. Настоя да вземе нещата си от шкафчето в коридора.

Аз я хванах за ръкава.

— Зарежи това, Шарлот! Трябва да се приберем възможно най-бързо вкъщи — Лейди Ариста каза...

— Вече отмина — отвърна тя.