Речният бог

Най-накрая Расфер освободи ръката си от хватката на Танус. Все още държеше строшения си меч и с пречупеното острие се мъчеше да улучи противника си в лицето. Танус извърна глава, за да избегне удара, и мечът го улучи в бронзовия шлем. Като питон, който се увива около жертвата си, той използва момента да стегне хватката около гърдите на Расфер. Толкова силно го притисна към себе си, че лицето на противника му се покри с едри капки пот и почервеня от придошлата кръв. На Расфер му беше трудно да поема въздух и той отчаяно се опитваше да се измъкне. Силите му видимо го напускаха. Младият мъж обаче не отслабваше смъртоносната прегръдка и в един миг под огромното напрежение някакъв цирей на Расферовия гръб се спука и върху полата му потече жълта гной.

При спукването на цирея Расфер, който и без това вече се задушаваше, направи болезнена гримаса и за миг съвсем се отпусна. Танус го усети и удвои усилията си. Приведе се и го тласна нагоре, така че само петите му да се допират до земята. Противникът му загуби равновесие, а той отново натисна и го накара да отстъпи назад. Щом успя, напрегна сили и започна да влачи Расфер по сцената, насочвайки се към една от грамадните каменни колони. Известно време никои не можеше да проумее намеренията му, но внезапно Танус извъртя меча си хоризонтално и притисна дръжката му о гръбнака на Расфер.

Мечът се удари с все сила в могъщата колона. Металът изскърца върху гранита и цялата сила от удара се прехвърли върху бронзовото острие. Двамата мъже се заковаха на място, а дръжката се заби право в гръбнака на Расфер. Не толкова силен човек би умрял при подобен удар и дори Расфер беше като парализиран. Надавайки вик, той разтвори широко ръце. Строшеният меч падна от ръката му и се плъзна по каменните плочки.

Коленете му се подкосиха и той безпомощно увисна в ръцете на противника си. Танус се засили и го отхвърли назад. Расфер се стовари тежко върху сцената и съм сигурен, че му се строшиха поне няколко ребра, защото ясно се чу как изпукват като запалени съчки. Главата му подскочи и изкънтя върху каменните плочки като презряла диня, а от устата му се разнесоха тягостни стенания.

Едва смогна да вдигне ръце към Танус в знак, че се предава. Но той беше заслепен от ярост, а и ревът на публиката го влудяваше още повече. Застана над Расфер и като сграбчи меча с две ръце, го вдигна високо над главата си. Видът му в този миг бе страшен. Кръвта от раната на челото се стичаше по лицето му и на светлината то изглеждаше като демонична маска. Гърдите му плуваха в пот и кръв, а дрехите му бяха изпръскани в червено.

— Убий го! — ревеше тълпата. — Убий злото!

Върхът на Танусовия меч беше надвиснал застрашително над гърдите на Расфер. Аз самият бях замръзнал в трепетно очакване да видя как го забива в мерзавеца. Искрено желаех Танус да не се поколебае и да убие онзи, когото мразех повече от всички. Боговете са ми свидетели, че имах право да искам смъртта му, защото това беше чудовището, което ме беше кастрирало, и не можех да не търся възмездие.

Но напразно. Явно не съм познавал достатъчно добре приятеля си, за да си помисля, че ще посегне на невъоръжен противник. Яростта постепенно започна да го напуска. Той поклати глава, сякаш за да се овладее, и вместо да удари с меча си, само го допря до гърдите на противника си. Острият му връх проби кожата и сред гъстата козина на Расфер като някакъв скъпоценен камък бликна капчица кръв. След това Танус продължи с думите си от пиесата:

— Отсега си ти на силата ми подчинен и лишавам те от светлина. Цяла вечност ти ще бродиш сам из мрака. И никога не ще владееш вече над чистите и благородни сърца. Единствено крадеца и страхливеца ти позволявам да закриляш, разбойниците и мошениците, лъжците и убийците, грабителите на светите гробници и насилниците на благочестни жени, богохулниците и клетвопрестъпниците. Отсега нататък ти ще бъдеш бог на злото. Върви си и носи със себе си проклятието на Хор и на възкръсналия му баща Озирис.

Вдигна меча си от гърдите на Расфер и демонстративно го захвърли настрани, с което да покаже презрението си към своя неприятел. Оръжието издрънча върху каменните плочи, а той нагази в течащите води на нашия Нил, за да наплиска и измие лицето си с вода. Откъсна парче плат от ленената си пола и набързо превърза раната върху челото си.

Хората на Расфер ме пуснаха и се завтекоха да помагат на злощастния си началник. Изправиха го на крака и му помогнаха да се дотътри до края на сцената. Той едва пристъпваше и с нескончаемите си въздишки и стенания ми напомняше огромна, гнусна жаба. Отдалеч можеше да се види, че състоянието му е плачевно. Публиката го изпрати с възгласи на присмех и на нескрита омраза.

Аз се обърнах към господаря Интеф и успях да го уловя в мига, когато беше забравил всякаква предпазливост. Съмненията ми се потвърдиха. Той наистина беше решил да отмъсти както на Танус — да го убият на сцената, така и на Лострис — любимият й да загине пред очите й. Само един толкова коравосърдечен баща би наложил подобно наказание на непослушната си дъщеря.