Речният бог

Имах достатъчно време, за да го огледам и да се замисля колко много напомня тази ладия — с размерите, формата и начина, по който я управляват, на днешното състояние на родния Египет — Египет, такъв какъвто беше в дванадесетата година от управлението на фараона Мамос, осми с това име и също така осми в рода си — най-слабият владетел от тази слаба династия, която от десетилетия едва се крепеше. Царската ладия беше на дължина колкото пет бойни галери, но височината и ширината й бяха в такава лоша пропорция, че дразнеха естетическия ми вкус. Огромният корпус на кораба бе нашарен с ярки цветове, каквато беше модата тогава, а главата на Озирис, поставена на носа, беше обкована с истинско злато. Но с приближаването му можеше добре да се види, че шарките са избледнели, а отстрани коритото на много места се е покрило с кафяви ивици от изпражненията на екипажа.

Насред палубата се издигаше висока кабина — личните покои на фараона, която беше съвсем необмислено построена от тежки кедрови дъски и до такава степен я бяха наблъскали с обемисти мебели и предмети, че затрудняваше плаването на ладията. На върха на смехотворната постройка, зад натруфените перила, обкичени със свежи лилии, под балдахин от грижливо ощавени кожи на газели, майсторски съшити една за друга и покрити с изрисуваните образи на най-главните божества, сам и величествен седеше фараонът. На краката си носеше сандали от златен филигран, а робата му беше от толкова изящен лен, че отразяваше слънчевата светлина както летните облаци. На главата му бе високата двойна корона: бялата на Горен Египет с главата на богинята-лешояд Нехбет, и червената — с главата на богинята-кобра Буто, покровителка на Делтата.

Въпреки че носеше червената корона, истината беше, че този обичан наш владетел беше изгубил Делтата преди десетина години. В нашето бурно време Долен Египет се управляваше от друг фараон, който също носеше двойната корона — такава, каквато му се искаше да бъде. Той бе смъртен враг на нашия владетел и постоянните му войни срещу нас изстискваха и от двете царства златото и кръвта на младежите им. Египет беше разделен и разкъсван от вътрешни борби. Повече от хиляда години история всеки път се е получавало така, когато мантията на фараона се е носела от слаби мъже. Властта се нуждаеше от мъж, силен, смел и мъдър, който да държи здраво в ръцете си двете царства.

За да обърне тромавия съд при това течение и да го насочи към кея пред двореца, капитанът би трябвало преди това да се доближи повече до отсрещния бряг. Така той би могъл да използва цялата ширина на Нил и би завил с лекота. Но явно не бе преценил правилно силата на вятъра и на течението и затова започна да обръща, както си беше по средата на реката. Ладията започна величествено да се извръща, килвайки се тежко на една страна, защото горещият пустинен вятър беше подхванал високата кабина върху палубата като платно. Половин дузина мъже се бяха разшетали по долната палуба и така здраво налагаха гребците, че чак на брега се дочуваше плющенето на камшиците върху голите гърбове.

Настървявани от ударите, гребците натискаха върху веслата, колкото сили имаха, и около кораба водата сякаш закипя. По сто весла от двете страни и всяко се блъскаше с другото, без да има кой да определи някакъв ритъм. Ругатните и крясъците на гребците се смесваха с наставленията на четиримата кормчии, които се бореха с дългото кормилно гребло отзад. В същото време на кърмата Нембет, престарелият адмирал, който беше капитан на кораба, или рошеше с пръсти дългата си, сива брада, или пляскаше с ръце, обхванат от безпомощно вълнение.

Високо над тази врява и суматоха седеше фараонът, неподвижен като статуя, откъснат от живота край себе си. Да, наистина това беше нашият Египет.

В един момент обаче се оказа, че ладията излиза извън контрол и притисната като в капан от силното течение и силния насрещен вятър, вместо да се приближи успоредно към брега, тя започна да се извръща перпендикулярно на каменния кей и да се насочва право срещу нас. И капитанът, и екипажът изглеждаха безпомощни както да изпълнят докрай маневрата и да обърнат ладията успоредно на течението, така и да я спрат, преди да се е врязала в гранитните блокове.

Когато множеството разбра какво ще се случи, радостните възгласи на брега утихнаха и от двете страни на Нил се възцари гробно мълчание, а виковете и врявата по палубите на огромната ладия се засилиха.