Речният бог

Наблюдавал бях поне стотина нещастници да минават през това наказание — сред тях и прославени герои. Никой не бе могъл да се сдържи и да не извика под ударите на Расфер. Пък по-добре и да не се опитва човек, защото той възприемаше мълчанието като предизвикателство към себе си. Аз самият добре го знаех, защото и преди ми се е случвало да попадам под камшика му. Та сега бях готов да преглътна всякакво глупаво чувство за достойнство и на висок глас да отдам дължимото на Расферовия талант.

— Един! — изгрухтя той и камшикът изсвири над гърба ми.

Тъй както жената забравя с времето болките си при раждане, така и аз бях забравил силата на жилото му и изкрещях дори по-силно, отколкото възнамерявах.

— И все пак си късметлия, Таита — промърмори господарят Интеф на ухото ми. — Снощи пратих жреците на Озирис да проверят в какво състояние е стоката. Все още нищо й няма.

Неволно потреперих в скута му. Не само от болка, но и при мисълта за онези похотливи дъртаци от храма, които са опипвали и надзъртали в малкото ми момиченце.

Расфер си имаше своя метод как да удължава наказанието, така че и той, и жертвата му да изпитат до тяхната пълна същност „сладостите“ на мига. След всеки удар обикаляше павилиона, като сам си даваше на глас кураж и напътствия, държейки с такова благоговение камшика пред себе си, сякаш изпълнява някаква церемония. Щом завърши малката си обиколка, застана отново на мястото си и вдигна високо камшика.

— Два! — извика той и аз отново изкрещях.

На широката тераса пред покоите ми, докато накуцвах с мъка по стълбите откъм градината, се сблъсках с една от робините на Лострис, която ме чакаше.

— Господарката поръча да ти кажа веднага да се явиш при нея — посрещна ме тя.

— Кажи й, че съм неразположен — опитах се да избегна срещата и като извиках един от робите да се погрижи за раните ми, бързо се прибрах в стаята си, за да се отърва от момичето. Не можех да се срещна с Лострис — сърце не ми даваше да призная пълния си провал, както и да й кажа истината за невъзможната им любов с Танус. Но чернокожата ме последва, като с нескрито любопитство и в същото време с ужас огледа следите от камшика по гърба ми.

— Кажи на господарката си, че съм целият в синини и рани и не мога да отида при нея — сопнах й се през рамо.

— Тя ме предупреди, че ще се опиташ да се измъкнеш, затова ми нареди да остана при теб, докато не се съгласиш.

— Много си нагла за робиня — строго я смъмрих, докато едно от момчетата мажеше гърба ми с балсама, който сам си бях приготвил.

— Така е — съгласи се дяволицата с широка усмивка. — Но и ти също — и с лекота избягна плесницата, която счетох за нужно да й зашлевя.

Изобщо Лострис се държи прекалено мекушаво с робините си.

— Кажи на господарката си, че ще отида при нея — признах се за победен най-после.

— Тя каза да те изчакам, за да съм сигурна, че ще дойдеш наистина.

Така че, когато минавах покрай пазачите на женските покои, бях охраняван. Пазачите са евнуси като мен самия, но за разлика от мен са едри и са запазили доста от мъжествеността си. Въпреки тлъстините си, а може би тъкмо заради тях те притежават страхотна сила и са необичайно жестоки. Но понеже и двамата бяха получили тази приятна и мързелива служба благодарение на моето лично съдействие, вместо да ме спрат, те ме посрещнаха с почтителен поклон.

На жените бяха отредени доста по-малко удобства и лукс, отколкото на робите-момчета, и по това лесно можеше да се разбере какво интересува повече господаря Интеф. Женските покои представляваха няколко къщурки от неизпечена глина, обградени от висока стена. Единствено Лострис и робините й, заедно с моя помощ, си бяха направили труда малко да поразнообразят пространството наоколо с лехи и декоративни украси. Съпругите на господаря бяха прекалено дебели, мързеливи и заети с непрестанните скандали и интриги помежду си, за да направят нещо.

Жилището на Лострис беше най-близо до входа и беше заобиколено с китна градинка, в която имаше езерце с водни лилии, както и бамбукови клетки с пойни птички. По стените на къщичката й имаше пъстри фрески, които изобразяваха пейзажи от Нил, риби, птици, както и някои богини, за чието изрисуване аз самият бях помогнал.

Робините й се бяха струпали пред вратата и можеше да се познае, че някои са плакали. По лицата им все още се виждаха сълзи. Проправих си път между тях и влязох в хладната и мрачна вътрешност на къщата. От стаята в дъното се разнасяха хлипанията на господарката ми. Забързах натам, засрамен от собственото си малодушие и нежелание да изпълня дълга си пред нея.

Беше се отпуснала по корем върху ниското ложе и тялото й се тресеше в сърцераздирателен плач. Ала веднага щом ме чу да влизам, тя скочи от леглото и се затича към мен.