Речният бог

Имаше и добри новини. Голямата част от войските на хиксосите бе съсредоточена в Делтата, а Салитис бе направил столицата си в Мемфис. Щеше да му отнеме месеци да придвижи военните си части на юг до Елефантина и Тива. Нямаше да успее да доведе колесниците нагоре по реката, докато водата не се оттегли и земята не изсъхне. В Елефантина бе оставен само един ескадрон от сто колесници, които да се противопоставят на нашето нахлуване. Те бяха от стария вид с плътни колела. Изглежда, хиксосите не бяха усъвършенствали колелата им.

Принц Мемнон изложи пред нас своя военен план. Щяхме да преминем през прага с прилива и да нападнем Елефантина. Сетне, докато Салитис се придвижва на юг да ни се противопостави, щяхме да се отправим към Тива, вдигайки населението на бунт.

Очаквахме царят да ни нападне с цялата си армия в наводнените равнини пред Тива, когато водите на Нил се оттеглят. Но тогава несъответствието в числеността на двете армии можеше да бъде преодоляно, ако към нас се присъединят египетски военни части.

От шпионите също научихме, че хиксосът не подозира, че сме толкова близо до границата. Можехме да се възползваме от изненадата при първото ни нападение.

Салитис бе възприел египетския начин на живот. Живееше в нашите дворци и се кланяше на нашите богове. Дори неговият бог Сутех бе променил името си на Сет. Въпреки че всичките му висши офицери бяха хиксоси, мнозина от капитаните и сержантите бяха египтяни, както и половината от армията. Много от тях трябва да са били деца или още неродени по времето на нашето заминаване. Чудехме се дали те ще докажат лоялността си, когато принц Мемнон поведе армията си навътре в Египет.

Всичко бе подготвено. Разузнавателните отряди бяха маркирали пътя през пустинята на западния бряг, а колите с вода и фураж бяха разположени по протежението му. Запасите бяха достатъчни колесниците ни да стигнат до плодородните полета на Египет. Галерите ни бяха подготвени за битка. Когато Нил придойде, щяхме да отплаваме, но междувременно трябваше да се извърши един последен ритуал.

Изкачихме се на стръмния бряг, където господарката бе издигнала колона преди повече от двадесет години. Високият каменен показалец все така сочеше към безоблачното африканско небе.

Господарката бе твърде слаба да се изкачи по пътеката до върха. Десет роби носеха носилката й. Тя тръгна мъчително бавно към колоната, подкрепяна от принц Мемнон, и вдигна поглед към написаното върху камъка. Всички я наблюдаваха, всички, които намериха пътя назад до мястото, от което потеглихме преди толкова години.

Господарката прочете надписа на глас. Беше тих, но все така мелодичен и ясно се чуваше от мястото, където бях застанал зад великите господари и генерали.

— Аз, царица Лострис, регент на Египет и вдовица на фараон Мамос, осмият с това име, майка на принц Мемнон, който ще управлява двете царства след мен, заповядах да бъде издигнат този паметник…

Когато свърши, тя се обърна с лице към народа и разтвори ръце.

— Извърших това, което се искаше от мен — каза тя и гласът й придоби предишната си сила. — Доведох ви обратно до вашата земя. Задачата ми е изпълнена и се отказвам от регентството. — Тя замълча, очите й срещнаха моите. Аз кимнах леко, за да я окуража, и тя продължи: — Граждани на Египет, по-подходящо е истинският фараон да ръководи последните ви стъпки към дома. Давам ви божествения фараон Тамус, който някога бе коронованият принц Мемнон. Да живее вечно!

— Вечен живот! — викна народът в един глас. — Вечен живот за фараона!

Той излезе пред народа.

— Да живее! — извикаха те за трети път и новият фараон извади синия меч от украсената със скъпоценни камъни ножница и ги поздрави.

В тишината, която последва, гласът му проехтя:

— Поемам тази свещена отговорност. Кълна се във вечния си живот да служа на народа и земята си. Ще изпълня своя дълг, нека боговете ми бъдат свидетели!

Приливът започна. Водата се надигна над камъните, които пазеха входа на дефилето, и промени цвета си в сив. Прагът започна да бучи като звяр в леговището си. В небето се издигна облак от ситни капчици и застина над хълмовете покрай реката.

Качих се на първата галера с фараона и Кратас. Вдигнахме котва и се изтласкахме от брега. Голите до кръста гребци бяха вперили поглед в Кратас, който стоеше на кърмата и бе хванал с мечешките си лапи щурвала.

На носа на кораба стояха две команди моряци с тежки весла готови за отблъскване, щом фараонът даде знак. Аз стоях до Кратас с картата на праговете на реката, готов да викна при всеки завой и обръщане, когато стигнехме до тях. Всъщност картата не ми трябваше, защото бях запомнил всяка линия, начертана по нея. Допълнително бях разположил благонадеждни хора от двете страни на реката и островите по основното течение пред нас. Те щяха да използват сигнални флагчета, за да ни показват пътя.