Речният бог

Хюи имаше изрична заповед да избягва сраженията и да докладва след четири дни. Той се завърна на четвъртия ден. Бе стигнал до Миниех, без да забележи друг кораб или отпор. Селищата по реката били изоставени, а град Миниех бил опожарен и ограбен. Хюи обаче бе пленил много дезертьори от разбитата армия на самозвания фараон. Това бяха първите хора, видели с очите си нашествието на хиксосите. Обаче никой от тях не бе влизал в бой с „царя на пастирите“. Всички побягнали при приближаването му. Техните разкази бяха следователно пресилени и не заслужаваха доверие.

Как бихме повярвали в съществуването на армия, която преминава през пустинята на кораби, които са бързи като вятъра? Според нашите информатори облаците прах, които се вдигали над тази странна флотилия, били толкова високи, че скривали броя на нашествениците и вдъхвали ужас във всяка войска, наблюдаваща приближаването им.

— Това не са мъже — съобщаваха пленниците, — това са демони от подземния свят, които изскачат от пустинята на крилати дяволи.

Като разпита старателно пленниците и разбра, че дори горещи въглени на главите им не променят разказите им, Танус заповяда да бъдат екзекутирани. Той не желаеше тези невероятни истории да обикалят и да разлагат нашите войски, които наскоро бяха възвърнали куража си.

На десетия ден от пристигането ни в Абнуб получихме вест от Нембет. Той бе потеглил с подкрепленията и вероятно щеше да пристигне след около две седмици. Въздействието на тази новина върху войниците бе чудесно.

С един замах от врабчета те се превърнаха в орли. Танус заповяда случаят да бъде отбелязан с допълнителни дажби бира и месо. Войнишките огньове в равнината при Абнуб блещукаха цяла нощ като звезди. Апетитен аромат на овнешко печено изпълваше нощта, а смеховете и песните заглъхнаха едва призори.

Оставих господарката и сина й на ладията и слязох на брега по покана на Танус. Той искаше да присъствам на военния съвет с неговите полкови командири.

— Ти винаги си бил пълен с идеи, стари разбойнико. Би ли могъл да ни кажеш как да потопим флотилия от кораби, които идват по суша?

Обсъждането продължи до полунощ, но този път не успях да им бъда полезен с нищо. Беше твърде късно да се връщам на кораба и Танус ме покани да преспя в палатката му. По навик се събудих преди изгрев, но леглото на моя приятел вече бе празно. Лагерът бе на крак и аз се засрамих от леността си. Излязох навън да се полюбувам на изгрева над пустинята.

Изкачих се на хълма зад лагера и погледнах към реката. Синият пушек на огньовете, на които приготвяха храната, се смесваше с мъглата, която се стелеше над реката. Светлините на корабите се отразяваха в тъмните води. Все още бе твърде тъмно, за да различа контурите на ладията, в която спеше господарката.

Сетне се обърнах на изток, откъдето се показаха първите слънчеви лъчи. Денят настъпи и пустинята се преобрази, дюните се оцветиха в бледомораво и нежно пурпурно. В прозрачния въздух хоризонтът изглеждаше така близо, сякаш можеше да се докосне с ръка.

Тогава забелязах едно облаче в безкрайното яркосиньо небе. Не бе по-голямо от нокътя на палеца ми и трябваше да мине известно време, преди да осъзная, че се придвижва.

— Колко странно — промърморих на глас. — Навярно се задава буря.

Но сега не бе сезонът на бурите, а и във въздуха не се усещаше напрежение. Утрото бе хладно и спокойно.

Докато размишлявах, облакът в далечината започна да се уголемява и издига все по-нависоко. Основата му бе на повърхността на земята. Движеше се необикновено бързо и бе прекалено голям, за да е от земен произход. Ято птици или скакалци можеха да се надигнат в такъв гъст облак в небето, но това не приличаше на нито едно от двете.

Трудно ми бе да повярвам, че жълтеникавият облак е от прах. Бях наблюдавал стада от хиляди орикси да галопират през дюните по време на годишната им миграция, но те не вдигаха такива облаци прах. Може би бе дим от пожар, но в пустинята нямаше нищо, което може да се запали. Трябваше да е прах и все пак не можех да повярвам. Нарастваше бързо, докато го наблюдавах вцепенено.

Изведнъж забелязах нещо да проблясва в основата на облака. В същия миг си припомних видението от плочките на Амон Ра. Сцената бе същата, но сега бе реална. Знаех, че тези лъчи са отражения на оръжия от излъскан бронз. Скочих на крака и от височината извиках предупреждение, което никой не чу.

Сетне чух военните тръбачи в лагера под мен. Разположените по височините предни постове бяха забелязали приближаващия облак прах и изсвириха тревога. Звукът им бе като на този от видението ми. Тревожното предупреждение проглуши ушите ми и ме побиха студени тръпки. Знаех от своето видение, че в този съдбоносен ден династията ще падне и скакалците от Изток ще погълнат Египет. Бях изпълнен с ужас за господарката и детето, което бе част от тази династия.

В лагера цареше хаос. Напомняше на преобърнат кошер с пчели, трупащи се безразборно на едно място. Виковете на офицерите бяха почти заглушени от рева на роговете.