Речният бог

Така за мен и за Танус детето бе признак за промяна, както смяната на сезоните. От друга страна, животът на господарката се въртеше около часовете, прекарани с детето и любимия мъж. Времето между посещенията на Танус й изглеждаше прекалено дълго и мъчително, а всяко посещение — прекалено кратко.

Както бяхме предсказали на церемонията на водите в Елефантина, разливът това лято бе голям. Когато водите се отдръпнаха, полетата блестяха от новите наноси черна кал. Те скоро се покриха с буйна растителност. Когато принцът направи първите си крачки, хамбарите на Египет бяха препълнени, а килерите дори на най-бедните поданици изобилстваха от храна. На западния бряг дворецът на Мемнон постепенно започваше да придобива очертания, а войната на север се очертаваше победна за нас. Боговете се усмихваха на фараона и неговия народ.

Единствено двамата любовници не бяха доволни — въпреки че бяха достатъчно близо, за да се докосват, те бяха разделени от бездна, по-широка от долината, в която живееха. Всеки от тях ми напомняше за пророчествата от плочките на Амон Ра, като че ли бях лично отговорен за изпълнението на виденията си. Напразни бяха протестите ми, че съм само огледало, в което се отразява бъдещето, и че не съм аз този, който мести камъчетата по дъската за игра на бао на съдбата.

Старата година измина и реката започна отново да се надига, завършвайки безкрайния цикъл. Това бе четвъртият разлив, който плочките на Амон Ра бяха предрекли. Както всички останали и аз очаквах моето видение да се сбъдне преди края на този сезон. Когато това не се случи, и двамата, моята господарка и Танус, сурово ме обвиниха.

— Кога ще съм свободна да бъда с Танус? — въздъхна царица Лострис. — Трябва да направиш нещо, Таита.

— Не мен, боговете са тези, които трябва да питаш. Мога да се моля, но това е всичко.

Сетне измина още една година без никаква промяна и дори Танус стана мрачен.

— Толкова надежди бях възложил на теб, че съм поставил цялото си бъдещо щастие в ръцете ти. Кълна ти се, Таита, че ако скоро не направиш нещо…

Той млъкна и се втренчи в мен. Заплахата бе по-страшна, защото не бе доизказана.

Въпреки всичко измина още една година и дори аз започнах да губя надежда в собствените си предсказания. Реших, че или боговете са променили решението си, или онова, което съм видял, е било изпълнената ми с копнежи фантазия.

Накрая принц Мемнон бе почти на пет години, а майка му — на двадесет и една, когато пристигна вестоносец от север на една от нашите разузнавателни галери.

— Делтата падна. Червеният узурпатор е мъртъв. Долното царство е в пламъци. Градовете Мемфис и Аварис са разрушени. Храмовете са изгорени и сринати до земята, а статуите на боговете се търкалят в праха — каза той.

Фараонът отвърна:

— Не е възможно. Искам да повярвам в това съобщение, но не мога. Как е могло да се случи без наше знание? Узурпаторът притежаваше голяма войска, повече от петнадесет години не успяхме да го победим. Кой и го извършил за един ден?

Пратеникът трепереше от страх и умора, защото пътят бе тежък и той знаеше как се отнасят с носителите на гибелни вести в Тива.

— Червеният узурпатор е бил убит, без да успее да извади меча от ножницата си. Войската му е била разбита, преди да свирят тревога.

— Как е извършено това?

— Божествени Египте, не зная. Казват, че нов ужасяващ враг е дошъл от Изток, бърз като вятъра, и никой не може да устои на гнева му. Въпреки че никой не го е виждал, нашата армия се оттегля от северните граници. Дори най-смелите не искат да излязат насреща му.

— Кой е този враг? — настоя фараонът и за пръв път усетихме в гласа му страх.

— Наричат го „царят на пастирите“. Хиксосът.

Двамата с Танус се пошегувахме с това име. Но никога повече нямаше да го сторим.

Фараонът свика военния си съвет на тайно заседание. Много по-късно научих от Кратас какво се е случило на това обсъждане. Танус естествено никога не би нарушил клетвата си да пази тайна, дори пред господарката или пред мен. Но успях да вляза под кожата на Кратас, защото този симпатичен грубиян не можеше да устои на хитрините ми.

Танус го бе повишил в ранг Най-добър от десет хиляди и му бе поверил командването на гвардията на Сините крокодили. Връзката между тях двамата бе все още здрава като каменна стена. По такъв начин Кратас, като полкови командир, имаше право на място във Военния съвет и въпреки че поради ниския си ранг нямаше право да се изказва, той правдиво преразказа пред мен и господарката всичко, което се бе случило там.

Съветът се бе разделил на стари, оглавени от Нембет, и на новоиздигнати, водени от Танус. За нещастие старите се бяха наложили над останалите.