Разплата

Коупланд се усмихна в отговор на сърдечния поздрав на портиера и кимна към администратора на хотела, който не бе забравил името му. Стивън Коупланд обожаваше хотелите от веригата „Риц Карлтън“. В този хотел специално най-много му харесваше апартаментът на последния етаж, от който се откриваше приказна гледка към центъра на Атланта. И сега не пропусна да се наслади на панорамата, докато освобождаваше джобовете на сакото си от брошурите. После отвори капака на шкафа с телевизора, за да хвърли един поглед на следобедните новини по Дабълю Екс Ай Ей — местният телевизионен канал, препредаващ емисиите на Ен Би Си. Водещият започна да чете новините, докато Стивън още не беше излязъл от банята, облицована в мрамор от пода до тавана.

Тъкмо посягаше да затвори плъзгащата се врата на душкабината, когато чу съобщението от Вашингтон за поредното убийство… Стивън грабна първата хавлия, попаднала пред очите му, уви я около кръста си и притича в хола — тъкмо навреме, за да хване началото на репортажа от кореспондента във Вашингтон, посветен на бруталното убийство на жена офицер от Военната прокуратура, чийто труп бил открит в Джорджтаун, в изоставеното крило на Училището за деца на служители от дипломатическите мисии.

Очите на Коупланд зашариха диво из стаята, преди да се приковат върху телефона. Червената лампа на автоматичния секретар не мигаше, което означаваше, че днес никой не го беше търсил. Моли му беше обещала, че първото, което ще стори днес, ще бъде обаждането до тази стая, в този хотел, в този град.

В същия миг името на Моли беше изписано долу на екрана. До края на репортажа водещият непрекъснато го повтаряше, придружено с отвратителните детайли за начина, по който е била измъчвана, а накрая — и със заключението на патоанатомите след аутопсията…

Съобщението приключи със стандартната безсмислица: „Разследването продължава и компетентните власти се надяват в най-скоро време да могат да ви предоставят повече подробности по този трагичен инцидент, който…“.

Коупланд приседна на облегалката на фотьойла, грабна дистанционното и се зае трескаво да превключва каналите. Но по Си Ен Ен вече бяха приключили с новините и сега вървеше поредното шоу с въпроси и загадки, явно подбрани за малоумници.

Той моментално натисна копчето за спиране на звука и посегна към телефона. Телефонистката на хотела му обеща, че пиколото незабавно ще му донесе днешните броеве на „Уошингтън Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“.

Ръката му трепереше така силно, че едва на третия път успя да постави слушалката върху плиткото гнездо на апарата. Изведнъж му стана много студено. Гол, той се втурна обратно към банята. Навлече плътен хавлиен халат, щедро предоставен от управата на хотела, и пристегна шнура около кръста си повече от необходимото. Не осъзнаваше, че причината за тези трескави движения е бясното препускане на десетките предположения в пламналия му мозък, преплитащи се с неясния образ на майор Смит — очите й блестяха от гняв, преди да се разделят в къта за пушачи в чакалнята на летището в Атланта. Тогава тя не беше споменала нищо, само гневният й поглед я бе издал.

Очите му отново се насочиха към екрана. Все още нищо. Течеше спортна емисия.

Моли… майор Смит, която му беше дала искрен, разумен съвет. Препоръка на професионалист. Още виждаше напрегнатия й поглед под ярката светлина на прожекторите.

„Каква полза сега от мъдрите й съвети! Да ги беше запазила за себе си. Нещастница, да се остави да я убият като куче!“

Но кой беше убиецът? Същият невидим екзекутор, от когото тя се опита да укрие следите на Стивън и Бети? Не, Коупланд, не искаше да повярва на тази версия. По телевизията споменаха за жестоко убийство, след като жертвата е била измъчвана. Не, това е някакво съвпадение… Лош, по-скоро злочест късмет. Защо от колодата карти се беше обърнало точно асото спатия?

Коупланд прехапа устни. И докато червената пелена на гнева още замъгляваше погледа му, на вратата внезапно се почука. Той скочи, завтече се и я отвори. Видя изумената физиономия на пиколото — момчето гледаше смаяно почервенялото от гняв лице на Коупланд. Подаде му вестниците, Коупланд пъхна няколко монети в шепата му и сърдито затръшна вратата, без да продума.

След няколко минути килимът в стаята беше осеян със страниците от вестниците. Настанил се с кръстосани крака върху дивана, Коупланд беше взел само страниците с двете статии, посветени на убийство на Моли Смит.

Единственото сигурно нещо беше смъртта на майор Моли Смит. Снимките го доказваха по категоричен начин. Коупланд знаеше, че ако заключението на съдебните лекари относно часа на смъртта не беше погрешна, то тя наистина не е имала време да му позвъни в Атланта. Според пресмятанията, едва ли е успяла да стигне много далеч от летище „Нешънъл“ край Вашингтон, преди да бъде отвлечена.