Пророчество

Джоузеф все още се държеше здраво за стоманените перила. Неочаквано ги разтърси с ярост, с такава свръхестествена сила, че почти ги отчупи от леглото, произвеждайки тракане, което е необичайно за нормална болнична стая, а в замрялото спешно отделение си беше направо експлозия.

В първия момент наблюдаващата сестра се спусна напред, вероятно с намерението да успокои пациента, но поразяващото съчетание на лудост и страх, изкривяващо мъртвешкото му лице, я разколеба. Гръмовни тласъци отекнаха със сила, изтърсваща прахта от акустичните тавански плочки. Сестрата се отдръпна, като че ли самият Джоузеф беше предизвикал този взрив.

— НАПИШИ ГО! — настоя той.

— Написах, написах — увери го Руди. — 23 декември, 2002, пак понеделник.

— 2003 — нетърпеливо продължи Джоузеф. — 26 ноември. Сряда. Ден преди Деня на благодарността.

След като записа четвъртата дата на гърба на пропуска и баща му спря да тресе перилата, Руди вдигна очи и видя нова емоция в очите на баща си. Нямаше ги яростта и страхът. Бликнаха сълзи и Джоузеф каза:

— Горкият Джими, горкият Руди!

— Татко?

— Горкият, горкият Руди. Горкият Джими. Къде е Руди?

— Аз съм Руди, татко. Тук съм.

Болният примигна и избърса сълзите си като сграбчен от друга емоция, този път трудна за определяне. Някои биха го нарекли удивление. Според други ще е изненада, която само бебе може да изрази, когато прави поредното си откритие.

След миг Руди установи, че това е състояние, много по-неясно от удивлението. Това беше благоговение, категоричното отстъпление на разума пред нещо велико и непреодолимо.

В очите на баща му проблесна изумление. Наслада и страх се бореха за надмощие по лицето му. Все по-стържещият глас на Джоузеф утихна до шепот:

— 2005. — Погледът му остана фиксиран в друга реалност, която очевидно за него беше по-истинска от света, в който беше живял петдесет и седем години.

С трепереща ръка, но все пак четливо, Руди записа и петата дата и изчака.

— О! — каза Джоузеф, като стреснат от разкриването на тайна.

— Татко?

— Не така, не така — с тъга изрече Джоузеф.

Любопитството надделя над тревогата и стреснатата сестра се приближи до леглото. В стаята влезе някакъв лекар.

— Какво става тук?

— Не вярвай на клоуна.

Лекарят май малко се обиди, мислейки, че пациентът се съмнява в компетентността му. Наведен над леглото, опитвайки се да изтръгне вниманието на баща си от другата реалност, Руди каза:

— Татко, откъде знаеш за клоуна?

— Шестнайсети април — каза Джоузеф.

— Откъде знаеш за клоуна?

— НАПИШИ ГО — изкрещя Джоузеф, сякаш небесата се бяха блъснали в земята още веднъж.

Докато лекарят се преместваше от другата страна на леглото, Руди прибави „16 април“ до 2005 на петия ред на гърба на пропуска. Добави и „събота“, след като баща му го изрече.

Лекарят сложи ръка под брадичката на Джоузеф и обърна лицето му към себе си, за да огледа по-добре очите му.

— Той не е този, за когото го мислиш — обърна се Джоузеф не към лекаря, а към сина си.

— Не е кой? — попита Руди.

— Той не е.

— Кой е той?

— Но, Джоузеф — смъмри го лекарят, — ти ме познаваш много добре. Аз съм доктор Пикет.

— О, трагедията — произнесе Джоузеф с глас, изпълнен с такава мъка, сякаш беше актьор в Шекспирова пиеса, а не сладкар.

— Каква трагедия? — попита разтревожено Руди. Изваждайки офталмоскоп от джоба на бялата си престилка, доктор Пикет изрази несъгласието си:

— Няма никаква трагедия. Това, което виждам, е забележително подобряване на състоянието.

Джвузеф се извърна, за да избегне докосването му, и още по-развълнуван каза:

— Бъбреци!

Руди се смути:

— Бъбреци?

— Защо проклетите бъбреци са толкова важни? — настоя баща му.

— Това е абсурд. Всичко това е абсурд.

Сърцето на Руди се свиваше, като гледаше как ясното съзнание на баща му отстъпва на безсмислените брътвежи.

Налагайки контрол на пациента си с още едно хващане за брадичката, лекарят включи офталмоскопа и насочи светлината към дясното око на Джоузеф. Също както ако тънкият лъч беше остра игла, а животът му — балон, Джоузеф Ток издъхна с експлозивна сила и се свлече мъртъв на възглавницата.

Всички машини и инструменти, съществуващи в една добре оборудвана болница, бяха използвани в опит да бъде съживен, но напразно. Джоузеф си беше тръгнал и нямаше да се върне.

А аз, Джеймс Ток, съм се появил. Часът, отбелязан в смъртния акт на дядо ми, съвпада с този в моето свидетелство за раждане.

Съкрушен, Руди остана на леглото до баща си. Не беше забравил за жена си, но мъката го беше парализирала.

Пет минути по-късно една сестра му съобщи, че Мади е зле и той трябва веднага да отиде при нея.

Ужасен от мисълта, че може да загуби баща си и съпругата си в един ден, татко хукнал към родилното.

Както той разказва, коридорите на нашата скромна областна болница се били превърнали в бял лабиринт и той поне два пъти объркал посоката. Прекалено нетърпелив, за да чака асансьора, той се спуснал надолу по стълбите от третия етаж до партера, подминавайки втория етаж, където беше родилното.

С пристигането си във фоайето за бъдещи бащи татко бил посрещнат от изстрел на пистолет. Конрад Бизо убил лекаря на жена си.