Призраците на новото

Застанах до колата. Не ми се искаше да се махам. Събираха се облаци. Започна да прехвърча сняг. Огромни снежни парцали падаха от осветеното от луната небе, нежни и безобидни като клюки на ангели.

Качихме се и затръшнахме вратите на колата. Нора запали.

— Готов ли си?

— Готов съм.

— Чарли? Когато стигнем Дъблин, ще спиш с мен. Имам предвид наистина да спиш. Ще имам нужда от някого през следващите няколко дни. Ще го направиш ли?

— Разбира се.

— Иска ми се… — промълви тя. И очите й се напълниха със сълзи. — Господи, как ми се иска да мога да се изгоря и да започна отново. Да се изгоря до основи, за да мога да се върна в къщата и да живея завинаги там. Но, по дяволите всичко. Каква полза от подобни приказки?

— Тръгвай, Нора — меко рекох аз.

И тя натисна газта и полетяхме навън от долината, покрай езерото, изпод гумите летеше чакъл, а ние продължавахме по склона и през гъстата снежна гора. И когато стигнахме последното изкачване, сълзите на Нора вече бяха изсъхнали, тя не се обърна нито за миг назад и полетяхме със седемдесет мили в час през плътната гъста нощ към тъмния хоризонт и студения каменен град. През цялото време мълчаливо държах ръката й и не я пуснах нито за миг.