Призраците на новото

— Нали? — изплака далечният глас. — Върни се в библиотеката. Застани в центъра. Виждаш ли картината на Гейнсбъро, която винаги си обичал?

— Да, тук е.

— Не е. Виждаш ли сребърния флорентински овлажнител за пури?

— Виждам го.

— Не го виждаш. А голямото кожено кресло, където пиеше шери с татко?

— Да.

— Не — въздъхна гласът.

— Да, не? Дали, или? Достатъчно, Нора!

— Повече от достатъчно, Чарли. Не можеш ли да познаеш? Не можеш ли да почувстваш какво се е случило с Грайнуд?

Завъртях се във всички посоки. Вдишах непознатия въздух.

— Чарли — обади се едва-едва Нора от отворената врата, — преди четири години… Преди четири години… Грайнуд изгоря до основи.

Затичах се.

Намерих пребледнялата Нора край вратата.

— Какво? — викнах.

— Изгоря до основи — повтори тя. — Изцяло. Преди четири години. Отстъпих три дълги крачки назад и погледнах прозорците и стените.

— Нора, но Грайнуд си е целият тук!

— Не, не е, Чарли. Това не е Грайнуд.

Докоснах сивия камък, червената тухла, зеления бръшлян. Прокарах длан по богато орнаментираната испанска врата. Въздъхнах благоговейно.

— Не може да бъде.

— Може — отвърна Нора. — Всичко е ново. Всичко, от избата до покрива. Ново, Чарлз. Ново, Чарли. Ново.

— И тази врата?

— Миналата година дойде от Мадрид.

— Тази настилка?

— Извадена край Дъблин преди две години. Прозорците са от Уотърфорд, от тази пролет.

Прекрачих прага.

— Паркетът?

— Изработен във Франция и докаран миналата есен.

— Но… ами онзи гоблен?

— Изтъкан край Париж, окачен през април.

— Но всичко е абсолютно същото, Нора!

— Нали? Ходих до Гърция за копия на мраморните антики. Кристалният похлупак е изработен в Реймс.

— Библиотеката!

— Всяка книга е подвързана по същия начин, със същите златни букви, поставена на същото място. Само възстановяването на библиотеката струваше сто хиляди паунда.

— Всичко е същото, всичко е същото, Нора! — възкликнах възхитено. — Господи, същото!

Влязохме в библиотеката. Посочих флорентинския овлажнител.

— Това, разбира се, е било спасено от пожара, нали?

— Не, не. Аз съм художничка. Спомних си го. Направих скици, занесох ги във Флоренция. Завършиха копието през юли.

— А картината на Гейнсбъро?

— Вгледай се по-внимателно! Това е работа на Фрици. Фрици, онзи ужасен размъкнат художник-битник от Монмартър, помниш ли го? Който маца боя по платното и го пуска като хвърчило над Париж, за да могат вятърът и дъждът да творят изкуство, което той да продава на безбожни цени? Е, оказва се, че Фрици бил таен фанатичен поклонник на Гейнсбъро. Ще ме убие, ако разбере, че съм казала на някого. Нарисува картината по памет, можеш ли да си представиш? Не е ли прекрасна?

— Прекрасна е… Господи, Нора, истина ли е всичко това?

— Иска ми се да не беше. За луда ли ме мислиш, Чарлз? Съвсем естествено е да ме вземеш за луда. Вярваш ли в доброто и злото, Чарли? Аз не вярвах. А ето че най-неочаквано остарях. Чукнах четирийсет и четирийсетте ме блъснаха като бърз влак. Знаеш ли какво си мисля…? Че къщата сама се унищожи.

— Какво?

Тя тръгна да гледа залите, в които вече започваха да се трупат вечерни сенки.

— Когато станах на осемнайсет и започнах да управлявам парите си, ако хората казваха Грях, аз казвах Дрън-дрън. Те крещяха — Съвест. Аз — Пиянски брътвежи! Но по онова време бъчвата за дъждовна вода бе празна. Доста странен дъжд се изля оттогава и се събра в мен. И за моя студена изненада в един момент открих, че преливам от стари грехове и осъзнавам, че наистина има съвест и вина.

— В мен има хиляди млади мъже, Чарлз.

Напъхаха се и се заровиха в мен. Когато се оттеглиха, си помислих, че се махат завинаги. Но не, сега съм сигурна, че няма нито един, чиито отровни шипове да не са разкъсали плътта ми по един или друг начин. Господи, Господи, как само обичах шиповете им, бодлите! Господи, как обичах да бъда убождана и насинявана. Мислех си, че времето и пътуването ще излекуват белезите. А сега знам, че цялата съм в отпечатъци от пръсти. В мен няма нито сантиметър плът, Чък, която да не е картотека на ФБР или египетска сбирка на стигмати. Бях намушквана от хиляди прекрасни момчета и си мислех, че няма да кървя, но ето че сега кървя. Кръвта ми бе оплискала цялата къща. И приятелите ми, които отричаха вината и съвестта, идваха тук с огромен влак на плътта, разтърсваха се един друг, докосваха се с устни, потяха се по подове, пронизваха стените като със сачми със своите агонии и падения. Домът бе пълен с убийци, Чарли, всеки търсещ начин да убие самотата на другия с късия си меч. Никой не намираше истински край, а само моментно отпускане.

Сега разбирам, Чарлз, че в този дом никога не е имало и един щастлив човек.

О, всичко изглеждаше щастливо. Когато чуваш толкова смях, видиш толкова питиета, когато във всяко легло се натъкваш на човешки розови и бели сандвичи, си мислиш — каква веселба! Колко е хубаво всичко!