Позорът на Один

Брей, премного бяха тия славянски божества! Всяко племе — свои богове. Не можеш ги запомни. Добре си бяха българите с техния Тангра и ромеите — с Христос. Служат на един господ, не като славяните, дето не знаят кому по-напред да угодят. Няма по-лошо от слугуване на няколко господари.

Сговориха се с Лола. Подире дойде благоволението на хана — да се женят. И двамата знатни, не биваше без разрешение свише като простите войскари и селяци.

Мина месец цветен. И през месец листен се венчаха. В деня на Лада — закрилницата на сватбите и веселбите. Кога девойките наричат пръстените си в „мълчала вода“.

И изневиделица — тая беда!

Зла юда ли ги бе подслушала? Та им завидяла?

Три дни стават, откак му играеше лявото око. А той, вместо да плюне, както си му е редът, през лявото рамо, дето се спотайва злата юда, белким я пропъди, взе, че се натряска с медовина.

Ужким не вярваше на бабини деветини. А, виж, трябвало да вярва! И да плюе през рамо, не да се напива. Ех, трябвало… Минало-заминало…

Види се, друго вече не му оставаше. Или-или. Или на воля, или с натрошени ръце. Бе преполовявал с длан дървена талпа, бе превръщал на прах печена тухла, бе пробивал вратня с глава. Ей туй не бе опитвал, че не бе му се налагало.

Сега вече му се наложи.

Нали го прякоросваха Медун. Ха, Медуне, да ти видим якостта!

И добре, че ръцете му не бяха извити назад. Иначе я сполучеше, я не.

Той стегна пестници, опъна мишци. Отпусна ги, пак ги стегна. Въжето май че се поразхлаби мъничко. И така, със свиване и отпускане Рад попримъкна примката по-надолу. Провери здравината й. Държеше се яко. Не мръдваше, опряла плътно в китките.

Друго не му оставаше. Той пошушна на Нено, който лежеше редом с него: — Прегризи го!

Нено, сякаш това само чакал, се озърна и като се убеди, че никой не го наблюдава, захапа със зъби възела. Хем уплашен, хем горд, че от всички жупанът тъкмо него бе предпочел.

Ала как се прегризва с детски зъби дебело варяжко въже? За беда, един от пазачите го зърна. И скочи към него. Срита го. Събраха се и другарите му, заприказваха вкупом.

После един от тях грабна момчето за крака и го провеси извън борда с натопена във водата глава.

Да го дави ли? Да го плаши ли? Да се повеселят ли?

Ей от тая тяхна залисия, от туй тяхно забавление спечели Рад.

Той поприсви нозе под себе си. Натъкми се. Премери междината до острия ръб на борда, там, дето при отплаване гребците окачват щитовете си.

Съсредоточи волята си. С притворени очи. Само тъй: без страх, с все сила! С все сила!

И скочи. Преди още стражите да проумеят що става, той замахна, та стовари ръцете там, където трябва — стовари ги така, че двата юмрука да минат отстрана, а върху ръба да попадне само конопената примка. С все сила!

И сполучи. Ударът — стремителен, непреодолим — мигом разкъса якото трикатно въже.

Същинско чудо!

Примката се изсули, вече ненужна.

Стреснати от внезапния му скок, всички гледаха смаяни.

Той не ги остави да се окопитят. Метна се връз най-близкия варяг, сграбчи го досущ като мечка и го запрати в морето. Хвана изтървания му меч, та връхлетя срещу останалите.

Не само силата му. И изненадата тоя път се оказа на негова страна.

Рад грабна Нено за краката, изтегли го на борда, после продължи боя.

Преди да се подредят насреща му, още четирима рухнаха, посечени от меча му.

Другите не го дочакаха, а наскачаха сред вълните, изоставили оръжията си, загребаха в ужас към съседните дракари. Настана суматоха, надигна се вой и глъч. Гребните в близките ладии хванаха набързо веслата. Свободните от наряд размахаха заканително оръжия. Ведно с ругатните им по метежния кораб рукна градушка от стрели.

Под техния обстрел Рад залегна до основата на мачтата. Запълзя. От човек до човек. Рязваше с един замах възела на овързаните ръце и пролазваше до следващия.

Освободените, вече с опомнилия се от уплахата Нено, и те тозчас се спускаха в помощ на сънародниците си.

Тогава жупанът заповяда:

— Веслата, ей! Улавяйте веслата!

Той пък стисна кормилото.

Все още с изтръпнали от примките стави, хората му загребаха. То се знае, отначало несръчно — непривична беше тая работа за довчерашните орачи и конници. Ала скоро се справиха. Мазолестите им длани изравниха ритъма, размахаха веслата в унисон.

И дракарът, отпърво колебливо, сетне все по-уверено, по-плавно, се понесе по водата.

Викингите, явно, не бяха очаквали такъв развей. Та нали затуй бяха оставили само две-три ладии с всичките им хора? По останалите се виждаха тук-там отделни пазачи, които, то се знае, нямаха сили да ги подкарат. А на туй отгоре и да гонят с тях окриляните от надеждата за спасение бегълци.

Ей тия, другите, дето се люшкаха безредно и безполезно насам-натам, помогнаха най-много на славяните. Защото се пречкаха пред ония, опитващите да се приближат до бунтовниците, да ги засипят със стрели и копия, да абордират при тях и в ръкопашна схватка да ги изтребят до крак. Гледаха ги — почти безоръжни, почти беззащитни.