Позорът на Один

Единствени часовите по бойниците останаха на постовете си. Ала и те, уж към полето се взираха, пък то и ушите им, и мислите им бяха нататък, към онова, което ставаше пред портата. Затова навярно не забелязаха що се твореше в полето, гдето се зеленееха няколко израсли близо една до друга горички. Затова, а може би и поради блесналото в гледните им ниско слънце, огненочервено, опряло до бърдото, хе там, на запад, готово, вече наченало да се крие зад него в размазаната мъглявина над кръгозора. Почти ослепени, не видяха как едната горичка нарастваше, сякаш пускаше особен зелен израстък, който се проточваше, та се скачваше със съседната. Пък и да бяха видели, дали щяха да се досетят, че това бяха накастрени клонаци, които дебнещи варяги набучваха в земята. Тъй стъкмяваха нещо като шумната ограда, зад която неусетно, невидими, се прокрадваха другарите им — и те окичени с вейки по главите, потулили да не проблясва ни каска, ни броня.

От горичка — до шубрак, от шубрак до горичка.

Все по-близо и по-близо до крепостта…

Токту в туй време нареди на ратниците си кой какво ще да върши, всекиму задача възложи. Чак тогава даде повеля да спуснат моста. Задрънчаха веригите му и той бавно полегна над рова.

Знахарят Василий пристъпи напред.

„Яко агнец на заколение“.

Примирен, положил живота си в ръцете на бога. Пък и тоя живот отдавна не му принадлежеше, обрекъл го бе на ближния.

После всичко стана отведнъж. Както пада гръм.

Иззад крепостта, от най-близкия храсталак, изскочиха с рев и крясък спотайвалите се досега варяги, хукнаха с размахани мечове и копия към стените.

Защитниците неволно обърнаха нататък погледи: и простите войскари, и челниците, и боилът им.

За малко, съвсем за мъничко. Ала предостатъчно за разчета на Ерик Белязания. В същия миг носачите му положиха таргата на земята. Мнимият болен рипна на крака и грабна скритото оръжие.

Ей това беше силата му, за нея се носеше славата му — умението да се бие едновременно с две секири. Никой не бе устоял насреща му. Ако речеше да се заварди от удара на дясната ръка, лявата го съсичаше. Пресрещнеше ли лявата, дясната улучваше още по-безпогрешно. Като че не простосмъртен, кой знае как, успял да овладее тая двойна вещина, а — върнал се от елинските митове сторък и петдесетоглав великан.

Другарите му измъкнаха и те своите оръжия изпод натрупаните върху таргата кожи, последваха конунга си, който вече летеше към крепостта.

Когато бранителите от привратните кули се досетиха що става, преди да посрещнат със стрели и камъни нападателите, Белязания, вече прекосил моста, се бе втурнал срещу нагласените за излаза войскари.

Слиса ги. Сякаш не човек, а бяс. Без щит, а неуязвим. Размаханите с две ръце брадви го пазеха по-надеждно от всеки щит. Те фучаха, трещяха, удряха ту едного, ту другиго — по шлем, по броня, огъваха желязо, сечаха телените бримки на ризниците, ломяха кости.

Токту се спусна долу, към входа. Но преди той да съобрази, преди да даде новите си повели, неприятелите вече бяха постигнали целта си.

Бяха нахлули във вратарната и тозчас съсекли стражите, що въртят макарата за вдигане на моста.

Последен в тесния проход се вмъкна заднишком и предводителят им, като не спираше градушката на секирените си удари.

Токту, вещ боец, съобрази пръв.

— След мен! — провиква се той, като се втурна срещу враговете, сподирен от немногобройната си рат.

Ала Ерик, оказал се още по-вещ, си бе направил хубаво сметката. Преценил, че там мястото е тясно, че там отбраната няма къде да му противопостави достатъчно защитници наведнъж. Че те ще се блъскат, ще си пречат. И ако някои го достигнат, те ще бъдат малко на брой — толкова, колкото той и другарите му да отблъскват доволно дълго време.

Зачаткаха мечове и секири. Ала де място в тая теснотия да замахнеш както следва? Тъй — все едно се чаткаха на шега, като на учения. Ни рана, ни кръв.

— Копиеносците! — изкрещя Токту, разгадал вече коварния план на нашествениците.

И дузина дълги копия се проточиха напред, заместили безполезните саби.

Белязания не току-тъй бе станал конунг. Неслучайно бе донесъл и тежката тарга. Хората му я изправиха пред себе си подобно на стена. Не каменна, разбира се, а дървена, но все пак добра преграда за копията.

Целта му бе не да победи. Де се е чуло и видяло седмина да превземат цял замък? Целта му беше само да забави вдигането на моста.

Само толкова! Да ги забави!

Българите ги обсипаха с рой свистящи като оси стрели. Но таргата служеше като отлична защита и срещу тях.

То се знае — до време…

Ето, точен изстрел улучи гръкляна на един викинг, когато замахваше с меча иззад дървеното прикритие. И той се строполи на земята със задавен от кръвта нисък. Умело насочен боен сърп обезглави другиго.

Налетяха и дебнещите в горичката варяги. Достигнаха рова, затрополиха по моста.

Стражите отгоре не спяха, то се знае. Посрещнаха ги с градушка от стрели и метателни копия, с камъни и вряла вода. Покосиха мнозина, ала останалите все пак успяха да преминат портата, вече недосегаеми за бранителите от бойниците, и да се притекат в помощ на обсадените при скрипеца свои другари.