Последна саможертва

— Всичко ще е наред — промълви той, но в погледа му се изписа загриженост. — Ще се получи. Можем да го направим.

Тя не каза нищо, но се притисна силно към гърдите му, преди да се отдръпне. Нито един от двамата не заговори, докато вървяха към началото на погребалната процесия. Реших, че това беше много подозрително. Лиса го държеше за ръката и черпеше сила от него.

Погребалната церемония за кралете на мороите си бе една и съща от векове, независимо дали дворът се намираше в Румъния, или на новото си място в Пенсилвания. Такива си бяха мороите. Те смесваха традицията с модерното, магията с технологията.

Ковчегът на кралицата щеше да бъде носен от четирима специални дворцови носачи и щеше да премине във величествено шествие през земите на двора, докато стигне до внушителната дворцова катедрала. Там само група от избрани щеше да присъства на литургията. След службата Татяна щеше да бъде погребана в църковния двор, заемайки място до другите монарси и влиятелни кралски особи.

Не беше трудно да се види траурният маршрут. Пилони с червени и черни копринени знамена го маркираха от двете страни. Земята, над която щеше да мине ковчегът, бе осеяна с листа от рози. Отстрани се бе скупчила тълпа, като всеки се надяваше да зърне за миг досегашната си кралица. Много морой бяха пристигнали от далечни места, за да присъстват на погребението, а някои и на изборите, които щяха да последват съвсем скоро, само след две седмици.

Ескортът от представители на кралските фамилии — повечето облечени в черно кадифе, което продавачката на Лиса би одобрила — вече се насочваше към сградата на двореца. Лиса спря отвън, за да се раздели с Кристиан, който със сигурност не изгаряше от желание да представлява семейството си на толкова почетно събитие. Тя отново го дари с гореща прегръдка и лека целувка. Докато се отдръпваха един от друг, сините му очи проблеснаха многозначително — онази тайна, която криеха от мен.

Лиса се промъкна през насъбралото се множество, за да стигне до входа и да открие мястото, откъдето процесията щеше да тръгне. Сградата не приличаше на дворците или замъците в Древна Европа. Величествената каменна фасада и високите прозорци бяха в тон с останалите дворцови постройки, но с някои особености — като височината, широките мраморни стълби — и леко се отличаваше от останалите сгради. Някой дръпна Лиса за ръката и я спря, като тя едва не се блъсна в един възрастен морой.

— Василиса? — Беше Даниела Ивашков, майката на Ейдриън. Даниела не беше толкова надменна като повечето кралски особи и всъщност нямаше нищо против двамата с Ейдриън да сме гаджета — или поне преди да ме обвинят в убийство. Даниела приемаше връзката ни най-вече защото вярваше, че двамата с Ейдриън ще се разделим, след като получа назначението си като пазител. Освен това тя бе убедила един от братовчедите си, Деймън Тарус, да поеме защитата ми — предложение, което отхвърлих, когато избрах Ейб да ме представлява. Все още не бях съвсем сигурна дали тогава взех правилното решение, но то навярно бе помрачило доброто отношение на Даниела към мен, за което съжалявах.

Лиса й се усмихна нервно. Нямаше търпение да се присъедини към процесията, за да се свърши по-скоро с всичко това.

— Здравей — рече тя.

Даниела беше облечена изцяло в черно кадифе, а върху черната й коса бе кацнала малка шапка, украсена с диаманти. Красивото й лице бе помрачено от тревога и притеснение.

— Виждала ли си Ейдриън? Никъде не успях да го открия. Проверихме и в стаята му.

— О! — Лиса отвърна поглед.

— Какво? — Даниела едва не я разтърси. — Какво знаеш?

Лиса въздъхна.

— Не зная къде е той, но миналата нощ го видях, когато се връщаше от някакъв купон. — Приятелката ми се поколеба, сякаш се срамуваше да продължи. — Той беше… много пиян. Никога досега не съм го виждала такъв. Беше излязъл с някакви момичета и не зная. Съжалявам, лейди Ивашков. Той вероятно… ами, е заспал някъде.

Даниела закърши ръце. Напълно споделях тревогата й.

— Надявам се, че никой няма да забележи. Сигурно бихме могли да кажем… че е съсипан от мъка. И без това е такава лудница. Едва ли някой ще забележи. Ще им кажеш, нали? Ще им кажеш колко е разстроен?

Харесвах Даниела, но тази кралска обсебеност от имиджа наистина започваше да ми лази по нервите. Знаех, че обича сина си, но главната й загриженост в случая изглежда не беше погребението на Татяна, а какво ще си помислят другите за нарушаването на протокола.

— Разбира се — кимна Лиса. — Не бих искала някой да… ами, не желая това да се разчуе.

— Благодаря ти. А сега върви. — Даниела посочи към вратите, все още разтревожена. — Трябва да заемеш мястото си. — За изненада на Лиса, я потупа нежно по ръката. — И не се притеснявай. Ще се справиш. Просто дръж главата си изправена.

Пазителите, застанали пред вратата, познаха Лиса и й позволиха да влезе. Там, във фоайето, беше ковчегът на Татяна. Лиса замръзна, внезапно поразена и почти забравила защо е дошла.