Полунощ

Хлапето вдигна окървавеното си лице към Мат и той видя, че е Коул Рийс, Коул, който беше само на тринайсет и живееше в съседната къща. До този момент Мат дори не го бе познал.

Устата на Коул зееше от ужас, очите му едва не изскочиха от орбитите от разкаяние и потрес, а по лицето му се стичаха сълзи.

— Той ме накара да изям Тоби — поде момчето с шепот, преминал във вик. — Накара ме да изям морското си свинче! Той ме накара… защо, защо, защо го направи? АЗ ИЗЯДОХ ТОБИ!

Повърна върху обувките на Мат. Кървавочервено повръщано.

Трябваше да измисли милостива смърт за животното. Бързо, пришпори се Мат. Но това бе най-трудното нещо, което някога се бе опитвал да направи. Как да го стори — да настъпи силно главата на създанието? Не би могъл. Първо трябваше да опита нещо друго.

Мат откъсна едно от самозалепващите се листчета и без да гледа, го притисна към козината. И изведнъж всичко свърши. Морското свинче се отпусна. Магията, която до този момент го бе държало живо, се развали.

По ръцете на Мат имаше кръв и повръщано, но той се насили да се извърне към Коул. Очите на момчето бяха затворени и се чуваха приглушени звуци.

Нещо в Мат се прекърши.

— Искате ли от тези? — изкрещя и насочи кубчето със самозалепващи се листчета, все едно беше револверът, който бе оставил при госпожа Флауърс. Завъртя се отново и извика: — Ти искаш ли? Ами ти? Ти, Джош? — Сега разпозна лицата. — Ти, Мадисън. Ами ти, Брин? Сложете си! Всички трябва да си сложите! СЛОЖЕТЕ СИ…

Нещо докосна рамото му. Той се извъртя, готов да лепи амулети наляво и надясно. Сетне се спря и облекчението забълбука в него като пенлива минерална вода „Евиан“ в скъп ресторант. Взираше се право в лицето на доктор Алпърт, лекарката на Фелс Чърч. Джипът й бе паркиран до неговата кола, по средата на улицата. Зад нея, защитавайки гърба й, се виждаше Тайрон, който следващата година щеше да бъде новият куотърбек в гимназията „Робърт Е. Лий“. Сестра му, която щеше да бъде в десети клас, тъкмо се опитваше да слезе от колата, но спря, когато Тайрон я видя.

— Джейнийла! — изрева той с глас, достоен за Тайрон Терминатора. — Остани там и се закопчай с колана! Знаеш какво каза мама! Направи го сега!

Мат осъзна, че се е вкопчил в шоколадовите ръце на доктор Алпърт. Знаеше, че тя е добра и грижовна жена, която бе осиновила невръстните деца на дъщеря си, когато разведената им майка почина от рак. Може би тя щеше да му помогне.

— О, Боже! — заломоти той. — Трябва да изведа мама. Мама живее там сама. Трябва веднага да я махна оттук! — Знаеше, че целият е плувнал в пот. Надяваше се, че не плаче.

— Добре, Мат — рече лекарката с дрезгавия си глас. — Този следобед ще отведа семейството си. Ще отседнем при роднини в Западна Вирджиния. Тя може да дойде с нас.

Не можеше да е толкова лесно. Сега Мат знаеше, че сълзите напират в очите му. Но отказваше да премигне, за да не потекат.

— Не зная какво да кажа — но ако вие я убедите — вие сте възрастна, нали разбирате. Мен няма да послуша. Но вас — да. Целият квартал е заразен. Това хлапе Коул… — не можеше да продължи. Но доктор Алпърт бе видяла всичко — животното, окървавените зъби и уста, момчето, което все още повръщаше.

Лекарката не каза нищо. Само даде знак на Джейнийла да й хвърли пакет с мокри кърпички от колата. С едната ръка улови здраво момчето, докато с другата яростно затърка лицето му.

— Върви си у дома — рече му строго.

— Трябва да оставиш заразените на съдбата им — заяви тя на Мат и очите й добиха сурово изражение. — Колкото и жестоко да звучи, те само ще предадат заразата на малкото останали здрави. — Мат понечи да й каже за чудодейните свойства на амулетите, но тя вече викаше: — Тайрон! Ела тук и вие, момчета, погребете това бедно животно. След това бъдете готови да натоварите багажа на госпожа Хъникът в колата. Джейнийла, прави каквото ти казва брат ти. Аз ще вляза вътре, за да си поговоря малко с госпожа Хъникът.

Не повиши много глас. Нямаше нужда. Тайрон Терминатора се подчини, застана зад Мат и впери поглед в последните от промъкващите се деца, които не се бяха разпръснали от избухването на Мат.

Той е бърз, осъзна Мат. По-бърз от мен. Това е като игра. Докато ги наблюдаваш, те не могат да се движат.

Двамата се редуваха да ги гледат, както и с лопатата. Земята беше твърда като скала, обрасла с бурени. Но те все пак успяха да изкопаят дупка, а и работата им помогна донякъде да се успокоят. Погребаха Тоби, а Мат се опита да почисти обувките си в тревата.

Внезапно чуха шум от отваряне на врата и Мат изтича към майка си, която се опитваше да извлече през вратата голям куфар, явно твърде тежък за нея.

Мат го взе и в следващия миг се озова в прегръдките й, макар че тя трябваше да се повдигне на пръсти.

— Мат, не мога просто да те оставя…