Полунощ

— Това е обичливост. Означава, че пациентът има цяла тълпа хора, които обича и за които е загрижен, и не може да бъде спокоен, освен ако всеки един от тях не е в безопасност и щастлив.

Елена се плъзна бавно от обувките му и го погледна.

— За някои повече от други — промълви колебливо.

Стефан сведе поглед към нея, сетне я взе в прегръдките си.

— Аз не съм толкова добър като теб — отрони, докато сърцето на Елена туптеше от срам и разкаяние, че някога бе докосвала Деймън, че го е целувала. — След онзи затвор ми стига само ти да си щастлива. Мога да живея; мога да умра… спокойно.

— Ако ние сме щастливи — поправи го Елена.

— Няма да предизвиквам боговете. Ще се задоволя с теб.

— Не, не можеш! Не разбираш ли? Ако отново изчезнеш, аз ще се измъчвам, ще умра от притеснения и тревоги, и ще те последвам. В Ада, ако се наложи.

— Ще те взема с мен, където и да отида — побърза да я увери Стефан. — Ако ти ме вземеш със себе си.

Елена се отпусна леко. Това стигаше, засега. Докато Стефан беше с нея, можеше да понесе всичко.

Двамата седяха, сгушени един до друг, под откритото небе, единствено в компанията на клена и няколкото стройни букови дървета наблизо. Тя разпростря малко аурата си и усети как се докосна до тази на Стефан. Тутакси я заля мощна вълна на покой и всички мрачни мисли избледняха. Почти всички.

— От първия миг, в който те видях, те обикнах… ала това беше погрешна любов. Виждаш ли колко много време ми отне, за да го осъзная? — прошепна девойката в падината на шията му.

— От първия миг, в който те видях, те обикнах… ала не знаех коя наистина си ти. Приличаше на призрачно видение от сънищата. Но ти много бързо ми изясни ситуацията — рече Стефан, очевидно горд с любовта й. — И ние оцеляхме — през всички изпитания. Казват, че дългите разстояния са пагубни за връзките — додаде и се засмя, но бързо стана сериозен. Елена почувства, че внезапно всичките му сетива са насочени към нея, дори е затаил дъх, за да я усеща по-добре.

— Но съществуват Бони и Деймън — заговори той, преди тя да успее да каже или помисли нещо. — Трябва скоро да ги намерим — и е по-добре да са заедно — или пък може да се окаже по-добре, ако Бони е взела решението да се разделят.

— Разбира се, че остават и Бони, и Деймън — съгласи се Елена, доволна, че може да сподели и най-тъмните си мисли с някого. — Но не мога да мисля за тях. Не мога и да не мисля за тях. Трябва да ги намерим, при това много бързо… но аз се моля в момента да са при лейди Улма. Може би Бони се приготвя за бал. Може би Деймън е на лов по онази специална вампирска програма.

— Стига никой да не пострада.

— Да. — Елена се опита да се сгуши още по-плътно до Стефан. Искаше някак си да бъде още по-близо до него. Както когато беше извън тялото си и просто се сливаше с него.

Но разбира се, с нормалните си тела те не биха могли…

Но разбира се, че можеха. Сега. Кръвта й…

Елена наистина не знаеше кой от двамата го помисли пръв. Извърна се засрамена, че дори си го е помислила — и зърна как Стефан също отмества поглед.

— Не мисля, че имаме право… — прошепна девойката — не бива да сме толкова щастливи… когато всички останали са нещастни. Или да се опитваме да спасим града. Или поне Бони.

— Разбира се, че не — отвърна Стефан твърдо, но преди това преглътна.

— Не — повтори Елена.

— Не — отново заяви Стефан решително, но точно по средата на нейното ответно „не“ я притегли още по-плътно към себе си и я целуна страстно, оставяйки я без дъх.

И разбира се, Елена не можеше да му го позволи и да не му отвърне със същото. Така че настоя, все още задъхана, но почти гневна, той отново да каже „не“ и когато той го стори, тя го сграбчи и го целуна.

— Ти беше щастлив — обвини го миг по-късно. — Почувствах го.

Стефан беше твърде възпитан, за да я обвини на свой ред, че и тя е щастлива, а и се боеше как ще реагира.

— Не зависи от мен. Просто се случи. Усетих как душите ни се сливат и това ме изпълни с щастие. Но сетне си спомних за клетата Бони. И…

— Клетия Деймън?

— Е, някак си не мисля, че трябва да стигаме толкова далеч и да го наричаме „клетия Деймън“. Но аз наистина си помислих за него — рече той.

— Добре казано — кимна Елена.

— По-добре да влезем вътре — предложи Стефан и побърза да добави: — Имам предвид долу в салона. Може би ще ни хрумне нещо как да им помогнем.

— Какво например? Не се сещам за нищо. Медитирах и се опитах да се свържа чрез извънтелесно преживяване…

— От девет и половина до десет и половина сутринта — отбеляза Стефан. — А междувременно аз опитах телепатични призиви на всички честоти. Никакъв отговор.

— След това опитахме със спиритическа дъска Уиджа.

— За половин час — и резултатът беше пълни глупости.

— Каза ни, че глината пристига.

— Мисля, че аз нагласих отговора „да“.

— После аз се опитах да проникна в лей линиите под нас, за да почерпя Сила…

— От единайсет до около единайсет и половина — изрецитира Стефан. — Докато аз се опитвах да изпадна в дълбок сън, за да получа пророческо просветление…

— Наистина се опитахме доста усърдно — заключи Елена мрачно.