Полунощ

— Не съм казал това — отвърна, като се надяваше, че Бони няма да си спомни точно какво бе казал. Само ако можеше да използва внушението върху треперещата девойка пред себе, която повече приличаше на дете… ала не можеше. Сега беше човек.

— Каза ми, че ще ме убиеш.

— Виж, просто бях повален от човек. Предполагам, че едва ли знаеш какво означава това, но на мен не ми се е случвало, откакто бях на дванайсет години и все още бях човешко същество.

Брадичката на Бони продължаваше да трепери, но сълзите й бяха секнали. Ти наистина си най-смела, когато си изплашена, помисли си Деймън.

— Повече се тревожа за другите — изрече на глас.

— Другите? — примигна Бони.

— За петстотин години живот можеш да си създадеш удивително количество врагове. Не зная, може би се дължи просто на самия мен. Или на незначителния факт да си вампир.

— О! О, не! — извика момичето.

— Какво значение има, червено птиченце? Дълъг или къс, животът изглежда твърде кратък.

— Но… Деймън…

— Не се измъчвай, котенце. Вземи си един от лековете на природата. — Деймън измъкна от горния си джоб малка манерка, от която се разнесе непогрешимата миризма на виното „Черна магия“.

— О… спасил си го! Колко умно от твоя страна!

— Искаш ли да опиташ? Дамите — обърни внимание, — младите жени винаги имат предимство.

— О, не зная. Когато пия от това вино, ставам ужасно глупава.

— Светът е глупав. Животът е глупав. Особено когато си бил обречен шест пъти още преди закуска. — Деймън отвори манерката.

— О, добре! — Възбудена от идеята да пие с Деймън, Бони отпи малка глътка с изискан жест.

Деймън се закашля, за да прикрие смеха си.

— По-добре да отпиваш по-щедри глътки, червено птиченце. Или ще съмне, преди да ми дойде редът.

Бони пое дълбоко дъх, а след това и една голяма глътка. След три подобни Деймън реши, че е готова.

Сега момичето не спираше да се киска.

— Мисля… Дали пих достатъчно?

— Какви цветове виждаш ето тук?

— Розово? Виолетово? Познах ли? Или това е кошмар?

— Ами, може би Полярното сияние ни е дошло на гости. Но имаш право, би трябвало да те заведа в леглото.

— О, не! О, да! О, не! Нененеда!

— Шшт.

— Шшшшшшт!

Страхотно, няма що, каза си Деймън. Май прекалих.

— Имам предвид да заведа теб в леглото — заяви той твърдо. — Само теб. Ето, ще те придружа до спалнята на първия етаж.

— Защото има опасност да падна от стълбите?

— И така може да се каже. А и тази спалня е много по-готина от онази, която споделяш с Мередит. Сега просто трябва да поспиш и да не казваш никому за срещата ни.

— Дори и на Елена?

— На никого. Или може да ти се разсърдя.

— О, не! Няма да кажа на никого, Деймън: кълна се в живота ти!

— Това… беше много точно казано — кимна Деймън. — Лека нощ.

Лунната светлина обвиваше къщата в сребристото си сияние. Мъглата закриваше лунната светлина. Стройна, тъмна фигура с качулка се прокрадна толкова умело в сенките, че би минала незабелязано, дори някой да наблюдаваше… ала никой не го правеше.

7

Бони се намираше в новата си спалня на първия етаж и се чувстваше доста объркана. Виното „Черна магия“ винаги я караше да се смее, а след това й се доспиваше, но поради някаква причина тази нощ тялото й отказваше да заспи. А и главата я болеше.

Тъкмо щеше да светне нощната лампа до леглото, когато познат глас рече:

— Какво ще кажеш за чаша чай против главоболие?

— Деймън?

— Сварих от билките на госпожа Флауърс и реших да ти донеса една чаша. Не си ли късметлийка? — Ако Бони се бе вслушала по-внимателно, щеше да долови нещо като самоотвращение зад безгрижните думи, но не го стори.

— Да! — съгласи се с готовност момичето. Повечето от чайовете на госпожа Флауърс ухаеха добре и имаха хубав вкус. Този беше особено приятен, но усети с езика си някакви зърна.

И не само чаят беше чудесен, но и Деймън остана да си поговори с нея, докато го пиеше. Беше наистина много мило от негова страна.

Внезапно чаят я накара да се почувства не точно сънлива, но сякаш можеше да съсредоточи мислите си само върху едно нещо. Главата й се замая и Деймън все едно се разми пред очите й.

— По-отпусната ли се чувстваш?

— Да, благодаря ти. — Ставаше все по-странно и по-странно. Дори гласът й звучеше някак забавено и провлечено.

— Исках да се уверя, че никой не е бил по-рязък с теб заради глупавата грешка с Елена — обясни той.

— Всъщност не — отвърна тя. — По-скоро им беше интересно да видят как се биете с Мат… — Бони притисна длан към устата си. — О, не! Не исках да кажа това! Извинявай!

— Всичко е наред. До утре ще ми мине.

Бони не разбираше защо всички толкова много се страхуваха от Деймън, който беше толкова мил, че взе празната чаша и обеща, че ще я остави в мивката. Това беше добре, защото тя имаше чувството, че не би могла да стане, дори от това да зависеше живота й. Беше й толкова отпуснато и приятно.

— Бони, може ли да те попитам нещо? — Деймън замълча за миг. — Не мога да ти кажа защо, но… трябва да открия къде държат звездната сфера на Мисао — продължи настойчиво.

— О… това — смотолеви Бони и се закиска.